Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 23

— Хиляда колибри няма да ми стигнат за един гювеч — засмя се Иван Горилата, — само за мене. Докато им оскубя перушината, ще загубя цял ден. Няма сметка. Нас може да ни нахранят само глиганът, антилопата или еленът, такива дребосъци са за украшение на дамски шапки.

Стигнахме до секачите. Лианите бяха очистени. Обаче джунглата не отстъпваше така лесно. Тя ни посрещна с цели пълчища пълзящи обитатели, които ни застрашаваха твърде сериозно, особено скорпионите, стоногите и кърлежите. Мартин Ларсензвей, Игор Незнакомов и Иван Горилата с мачетите си започнаха да свалят увисналите клони, мачкаха бягащите скорпиони и отвориха свод, под който можеше да се мине. Някъде лианите бяха дебели колкото човешки крак, впили се в платановите дървета, и мъчно се подаваха на острите мачети. Други по-тънки, падаха от един замах. Най-трудно се изсичаха оплетените една в друга лиани. Гъстотата на растителността понякога беше толкова плътна, че бяха необходими часове, докато се придвижим на десет метра.

Под сводовете на дърветата денем царуваше гробна тишина, в която можеше да се чуе дори собственото дишане. Хиляди черни пеперуди кръстосваха отгоре надолу и ни пречеха. Като луди те налитаха от върха на дърветата, спускаха се ниско, блъскаха се в нас и кръжаха по цели облаци над главите ни.

Ритмичното свистене на мачетите нарушаваше за първи път дневната тишина на джунглата и тя реагираше с глухи стенания. Гласовете ни се поглъщаха веднага от скърцането на падащите дървета. Горе, където все още стигаше слънчевият лъч, приличаше на градина, в която цъфтяха орхидеи.

Часовете минаваха неусетно. Всички бяха погълнати от изсичането. Пърси и Алън се забавляваха също да секат, мълчаха погълнати, без да усетят, че въздухът почна да трепери. Явиха се широколистни палми, стана по-приятно за дишане. Калните, скрити под шумата дупки — агапо, се свършиха и почвата стана по-твърда, покрита само от дървовидна папрат и сваляни късове граногнайс.

Спуснали се бяхме в широка долина. Явиха се в червената глина кварцови парчета. Но никой не се наведе да ги разгледа. Пърси и Алън още размахваха мачетите, като спираха само да си напълнят лулите. Мартин Ларсензвей и Игор Незнакомов минаха доста напред и пропуснаха пред себе си натоварените индианци. И на тях не направи впечатление, че гората оредя и се замени с ниски храсти до човешки бой. Стана по-светло и по-топло. Нямаше кал. Иван Горилата изчака да ни отмине и последният индианец и след това се обърна към мене.

— Чуваш ли пеенето на птици? — попита той. — Има значи наблизо чиста вода.

Ослушах се. Опитното ми ухо веднага долови неясния шум от течението на голяма река. Чувствуваше се, че близо пред нас кипи друг живот, несмущаван от никого. След малко нахлухме в една гиздава поляна и спряхме на брега на реката.

Като из шахта бучеше много вода. На юг, между скалите, долината се стесняваше и свършваше. На север реката откриваше простора на друга низина, която обаче не се виждаше. Точно отсреща, на няколкостотин метра зад реката, се издигаше висок бряг, обрасъл със същата гъста растителност, от която се бяхме отървали. Освен дървовидната папрат и ниски храсти, в долината нямаше никакви големи дървета. Това показваше, че тя е образувана от стихии и наноси. Наклонът на долината беше на север. За целия ден преминахме малката джунгла, без да пострадаме от ухапването на скорпионите и змиите. Бяхме се движили до тая поляна без спиране. Залезът не се виждаше от големите дървета на запад. Но моравата прозрачност на спускащия се мрак правеше да изпъкват ясно неподвижните грозни скали на юг. Широката долина имаше приветлив изглед със своя открит простор на север. Голямата река се губеше по наклона. Пронизителни крясъци на папагали се смесваха с протестите на маймуните, които ни заобиколиха и се опитваха да задигнат тежките ламаринени сандъци. Индианците ги гонеха от едната страна, а те налитаха от обратната. Алън се развика, грабна мачета си и подгони цялото стадо.