Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 26

— Аз не съм знаел, че това е пещера — каза уклончиво мокрият до кости.

— Сега вече го знаеш! Какво търсеше тук?

— Какво съм търсел тук? Нищо.

— Не лъжи така мизерно, мръсна муцуно! Предполагам, че животецът ти е мил. Злато си търсел! Къде е то?

— Аз нищо … нищо…

— Къде го видя?

— Нищо не намерих …

— Почакай, ще те науча аз да казваш истината! Хайде със здраве! Аз си отивам. Не си мисли обаче, че мо- жеш просто да тръгнеш подире ми. Това ще ти струва животеца. Стой си там, където си, и пукни! Ха със здраве!

Другият сякаш се оттегли назад.

— Човече, човече, имай милост! Аз нищичко, нищичко не съм видял. Всичко ще ти кажа, всичко съм готов да сторя!

— Глупак си ти! Ела! Всичко ще си признаеш!

— Всичко, всичко … Другият се изсмя грозно.

— Хайде, върви! …

Той се извърна с усилие в тесния тунел, после двамата се закатериха и залазиха един подир друг. Пътят изглеждаше дълъг, много дълъг. Най-после просветна някакъв зрак, който наистина идваше от дневната свет лина.

Мокрият до кости нададе радостен вик.

— Затваряй си устата, идиот такъв, в гората има дакота!

— Знам, о небеса, ще мълча!

— Не ме интересува дали ти е мило небето, ала ако не искаш веднага да се намериш в ада, мълчи!

Мокрият до кости се измъкна от отвора на пещерата, засенен от корени на дървета и клони. Хвърли се изнурен върху горската пръст. При това почувствува критичния поглед на другия и потрепера.

— Така, лежиш там, безпомощен като одран бизон!

Ще ми разкажеш ли най-после какво търсеше тук?

Очите на мокрия до кости човек се изпълниха със сълзи от страх и ярост.

— Злато — ала нищо не стана!

— Злато! И кой те изпрати да търсиш тук злато?

— О, носеше се такава мълва… пък и работата ми не вървеше добре.

— Каква работа?

— Търгувах с кожи и ракия.

— Да си беше продължил търговията, това е работа за глупаци като тебе! Къде си оставил всичките си зъби? А?

— В Минесота, сър, при дакота. Миналата година.

— Не съм ти никакъв сър, тъпако!

Мокрият до кости се окопити, седна и започна да разглежда другия, вече малко поуспокоен. Онзи беше млад човек, навярно не по-стар от двадесет и две или двадесет и три години, червеникаворус, с изсушено от вятъра, изпито, с едри кокали лице. В ъглите на устата му имаше злобна гънка. Мокрият до кости реши занапред да внимава много. След неуспялото приключение в пещерата не му се искаше сега пък да изгуби и живота си.

— То беше само мълва — поде наново той. — Неопределена като вятър, който не знае откъде идва и на къде отива, но трябва да е било някъде около Черните хълмове, дето казваха, че уж били намерили, но аз все пак не съм виждал никой, който да е бил намерил. Но по време на проклетото въстание на дакота миналата година те ми разрушиха дупката в Минесота и ми избиха всичките зъби — та затова дойдох да видя… ами да…

— Да видиш дали местните дакота не са по-миролюбиви? Мога да те уверя, че не са, скъпи мой! Те са сключили договор, че тукашните земи ще принадлежат само на тях за вечни времена. И когато ти, белият, се мернеш насам, те спокойно ще започнат да те измъчват и без никакво угризение на съвестта ще те опекат на шиш. А скаллът ти ще остане да се развява на някой прът.