Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 24

Харка много се срамуваше заради приятеля си Четан. Какъв позор! Отсега нататък Четан трябваше да извърши много смели и добре обмислени деяния, за да може да измие подобен срам. Разбира се, това се отнасяше и до Шонка, ала Харка не мислеше за Шонка. Той се извърна, сякаш не беше видял и чул нищо. Искаше да спести на Четан унижението пред едно единадесетгодишно момче.

Бледи, прехапали устни, двете момчета напуснаха вождовата типи, запомнили онова, което им беше казал той и което отсега нататък те сами щяха да си повтарят ден и нощ, докато отново успеят да изкупят срама си.

Матотаупа даде заповед за тръгване.

Свиха тридесетте шатри. Цял куп деца трябваше да седнат на конете до майките си или да се примирят с място в някой от плазовете, тъй като вече не разполагаха с достатъчно коне. Няколко жени вървяха пеша като Хавандшита.

Харка, убиецът на вълци, обаче можеше отново да яхне своя пъргав жребец и да язди като бойците край дългата върволица от товарни коне.

ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ЧОВЕК

Сутринта, когато хората на Мечата орда бяха изненадани от бушуващата буря и трябваше да отложат за няколко часа своето тръгване, без те да знаят, горе в пещерата в планината се случи нещо непредвидено.

Дълбоко навътре в скалата, в пълен непроницаем мрак, задъхан от задушния въздух, се движеше човек. От мокрото му кожено яке, от кожените панталони, от босите му крака и от косите капеше вода. Той беше клекнал във вдлъбнатината на един почти отвесно изкачващ се нагоре пещерен ръкав, дишаше тежко и опипваше припряно стените около своето неудобно за седене място. Главата му кънтеше от бученето на водата, която течеше няколко метра по-надълбоко с ужасна бързина през пещерните ходове. Той току-що се беше изскубнал от този подземен поток и още не можеше да си обясни как. Но сега отново беше на себе си, отново можеше да диша. Всичко го болеше — главата, раменете, коленете. Силно течащата вода си беше играла с него като с камък, беше го хвърляла към стените на скалата, беше го запращала към дълбочините. Кутията си за тютюн той беше изгубил, изгубил беше и шапката си, ножа му го нямаше, запалката му беше мокра. Не му беше останало нищо друго освен жалкият живот и мокрите оттичащи се дрехи на тялото — и всичко това му се беше случило вътре в скалата без най-малката представа по какъв начин би могъл да се добере до някой изход.

Той напрегна воля и започна да диша спокойно и да разсъждава.

Водата го беше отвлякла надолу, следователно отворът, през който той беше влязъл, се намираше някъде над него. По прав път той не можеше повече да стигне дотам, защото беше изключено да се изкачи нагоре по течението на потока през подземния водопад. Не му оставаше нищо друго, освен да почне да се катери нагоре по пещерния ръкав, където се намираше сега, и да види дали той или пък някое негово разклонение няма да го изведат донякъде. Това не бяха много розови изгледи, а и той се чувствуваше съвсем уморен, но нямаше никакви припаси със себе си и ако изобщо съществуваше още някаква надежда, той трябваше незабавно да тръгне по опасния път. От жажда на първо време нямаше опасност да загине, тъй като беше нагълтал вода повече, отколкото беше необходимо.