Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 25

С ръцете и босите си крака той опипваше и търсеше. После, опирайки се вляво и вдясно в стените на тесния пещерен ръкав, бавно-бавно започна да се придвижва нагоре. Този начин на катерене беше извънредно изморителен. Той нямаше никаква представа ден ли е, или нощ и колко време губи при тези усилия. Не би могъл да каже също така и на каква височина се е изкачил. Ала че върви нагоре, това беше сигурно, после постепенно наклонът започна да намалява и той можеше да се придвижва вече малко по-лесно.

Това му вдъхна нова надежда. Той напрегна всички сили и продължи да се катери нагоре. Когато пещерният ръкав, в който се намираше, по едно време се раздвои, той изпадна в голямо двоумение в коя посока да продължи. Найпосле направи онова, което беше най-естествено: избра малко по-широкия ход, където можеше да се придвижва по-лесно. Измъчван от страха, че ходът може да свърши някъде без изход, той продължаваше да пълзи напред. Сърцето му биеше и макар че от дрехите му капеше вода, той беше изпотен.

Изведнъж го облада такава силна надежда, че му подействува като уплаха. Стори му се, че забеляза светлинен лъч, и той за миг вдигна ръка пред очите си, за да ги отвори след това още веднъж, да се увери сънува ли, или не. Не, не сънуваше. Под бледата светлина разпозна скалите и собствената си ръка. Вече се канеше да се хвърли напред, доколкото тесният пещерен ръкав позволяваше едно по-бързо движение, когато краката и ръцете му се вдървиха. Това, което бе видял, не беше дневна светлина — беше просветване на огън.

Светлина от огън в тази пещера!

Той вече не се помръдваше, втренчил поглед в загадъчната светлина.

Стори му се, че дочу и някакъв шум. Нима тук имаше и човек? Възможно ли беше това? Той се опита да притаи дори и дъха си.

После двамата втренчиха погледи един в друг!

Той разпозна два пръста, които държаха малка горяща треска, и в потрепващата светлинна видя едно лице — не знаеше дали то е старо, или младо, ала беше лице на човек, лице на мъж, който изглеждаше не по-малко стреснат, отколкото гой самият.

— Гръм и мълния, по дяволите! — каза другият. В пещерата гласовете звучаха странно.

— По дяволите! — отвърна мокрият до кости.

— Дано те вземат мътните, дано, откъде се домъкна пък ти, чернокос червей?

От водата, човече. Излиза ли се оттук?

— Ако аз се съглася да те пусна — да!

Малката тресчица изгасна. Другият държеше нож, мокрият можа да забележи това. Сега отново беше станало съвсем тъмно, ужасяващо тъмно.

— И защо няма да ме пуснеш да изляза? — Въпросът прозвуча прегракнало от вълнение.

— А какво ще спечеля от това, ако те пусна да Излезеш оттук, проклето влечуго, пещерен червей, водно плашило?! Какво търсиш тук?

В мрака силният и остър глас звучеше още по-громко и заплашително. Човекът не се виждаше вече, ала мисълта, че той има нож, действуваше, пък и този глас, този негов глас не беше добър.