Читать «Майка Нощ» онлайн - страница 80

— Очакваше ли ме? — попита той.

— Нали ми каза да те очаквам.

Трябваше да съм учтив и внимателен с него. Съвсем правилно бях преценил, че имаше намерение да ме нарани. Фактът, че беше с нова, спретната униформа и много по-дребен и слаб от мен, подсказваше, че може би носеше оръжие — най-вероятно пистолет.

Стана от кофата и с олюляването си ми показа колко е пиян. Ритна кофата, докато стъпи на краката си.

Ухили се.

— Сънуваш ли кошмари за мен, Камбъл?

— Често — отговорих аз. Лъжа, разбира се.

— Изненадан ли си, че идвам сам?

— Да.

— Много хора искаха да дойдат. Цяла банда беше готова да тръгне от Бостън, а след като пристигнах в Ню Йорк днес следобед, седнах в един бар и се заприказвах с непознати. Те също поискаха да дойдат.

— Хъм — казах аз.

— И знаеш ли какво им отговорих?

— Не.

— Отговорих им: „Съжалявам, момчета, но това парти е само за мен и Камбъл. Така трябва да бъде. Само двамата, лице в лице“.

— Хъм.

— „Това нещо ми се събира от години — казах им аз. — Писано е на небето, че аз и Камбъл ще се срещнем след толкова години.“ Ти не мислиш ли така?

— Как? — попитах.

— Че е писано да се срещнем така, в тази стая и че не можехме да го избегнем, каквото и да правим.

— Възможно е.

— Точно, когато човек си мисли, че животът няма никакъв смисъл, тогава, изведнъж си дава сметка, че отново има ясна цел.

— Знам какво имаш предвид — съгласих се аз.

Той се олюля и отново се закрепи.

— Знаеш ли с какво си изкарвам прехраната?

— Не — отговорих.

— Изпращам камиончета, които разнасят сладолед.

— Моля?

— Една флотилия камиончета обикаля по къщите, плажовете, салоните… навсякъде, където има хора — О’Хеър сякаш забрави за присъствието ми в продължение на няколко секунди, за да се замисли мрачно над мисията на камиончетата. — Машините за сладолед са натоварени отзад — продължи да мърмори той. — Всичко на всичко има само два аромата — шоколад и ванилия.

Настроението му беше съвсем същото като на Рези, когато ми разказваше за ужасната безсмисленост на работата и край машината за цигари в Дрезден.

— Когато войната свърши — не спираше да говори О’Хеър, — се надявах, че след петнайсет години ще съм много повече от един доставчик на сладолед.

— Всички ние имаме своите разочарования — отбелязах аз.

Той не реагира на този вял опит за побратимяване. Беше угрижен единствено за себе си.

— Смятах да стана лекар, смятах да стана адвокат, писател, архитект, инженер, журналист… Можех да стана всичко! И се ожених, а жена ми веднага започна да ражда деца, така че се наложи да продавам бебешки пелени с един приятел, но той избяга с парите, а жена ми продължи да ражда деца. След пелените се захванах с щори за прозорци и след като бизнесът пропадна, започнах със сладоледа. И през цялото време жена ми не престана да ражда. Проклетите коли се развалят, непрекъснато пристигат сметки за плащане, всяка пролет и есен от дъските на пода започват да извират термитите…