Читать «Лъжата» онлайн - страница 7

Доктор Уорън вдигна глава и скръсти ръце.

— Ето какво беше писмото, и това са най-тежките думи, които някога съм изричал: „Длъжен съм да ви уведомя, че въз основа на успеха от началното училище и резултатите от приемните изпити, стигнахме до заключението, че вашият син и мой добър приятел Илай, няма да е в състояние да се справи с работата, която изискваме от учениците на «Уайтхил». — Доктор Уорън овладя гласа си, погледна спокойно. — Да приемем Илай в училището, да изискваме от него да се справи със задачите, които поставяме на питомците си, би било както нереалистично, така и жестоко“.

Трийсетте момчета от Африка, придружени от учители, дипломати и служители на Държавния департамент, започнаха да влизат в трапезарията в колона по един.

Влезе и Том Хайлър, който нямаше представа, че нещо не е наред. Поздрави Ремензел и Уорън весело, сякаш животът не можеше да бъде по-хубав от това.

— Ако искаш, ще поговорим за писмото малко по-късно — каза Уорън и стана. — Сега трябва да тръгвам, но след това…

— Умът ми блокира — простена Силвия. — Умът ми напълно блокира!

Том Хайлър и синът му седнаха. Хайлър погледна менюто пред себе си, плесна с ръце и възкликна:

— Гладен съм! Какво ще ми препоръчате? — След това попита: — А къде е синът ви?

— Излезе за малко — отговори Ремензел глухо.

— Трябва да го намерим — обърна се Силвия към мъжа си.

— Всяко нещо с времето си, всяко нещо с времето си — отвърна той.

— Писмото… — продължи тя. — Илай е знаел за него. Намерил го е и го е скъсал. Разбира се, че го е направил! — Разплака се, защото мислеше за капана, в който се е хванал синът й.

— В момента не ме интересува особено какво е направил Илай — отбеляза доктор Ремензел. — В момента повече ме интересува как ще реагират някои други хора по този повод.

— Какво искаш да кажеш? — попита Силвия.

Докторът се изправи внушително, ядосан, изпълнен с решимост.

— Искам да кажа, че смятам да проверя доколко бързо някои хора тук могат да променят решенията си.

— Моля те! — възкликна Силвия. Опита се да го задържи, опита се да го успокои. — Трябва да го намерим. Това е най-важното.

— Най-важното — възрази Ремензел, — е Илай да бъде приет в „Уайтхил“. След това ще го намерим и ще го доведем.

— Но, скъпи…

— Никакво „но“ — прекъсна я докторът. — Тук присъстват повечето от членовете на съвета на настоятелите. Всеки от тях е близък мой приятел или близък приятел на баща ми. Ако кажат на Уорън, че Илай влиза, значи влиза. След като има място за толкова други, ще се намери място и за него.

Той се изправи и бързо отиде до една маса на близо, на която се хранеше симпатичен, строг на вид господин. Това бе председателят на съвета.

Силвия се извини на объркания Том Хайлър и сина му и излезе, за да потърси Илай.

Попита няколко души и най-накрая го откри. Беше навън — седнал съвсем сам на една пейка, сред люляци, които тъкмо започваха да цъфтят.

Чу как майка му се приближава по застланата с чакъл пътека, но не помръдна от мястото си.

— Разбрахте ли вече — попита той, — или все още трябва да ви кажа аз?

— За теб ли? — попита тя внимателно. — За това, че не си приет? Каза ни доктор Уорън.