Читать «Лъжата» онлайн

Кърт Вонегът

Лъжата

Беше ранна пролет. Слабото слънце огряваше немощно стария сив мраз. Върбовите клонки на фона на небето вече показваха златиста плетеница от дебели пухчета, които всеки миг щяха да разцъфнат. Един ролс-ройс се движеше от Ню Йорк към границата на Кънектикът. Зад волана седеше Бен Баркли, чернокожият шофьор.

— Не превишавай разрешената скорост, Бен — каза доктор Ремензел. — Не ме интересува колко нелепи ти се струват подобни ограничения, просто ги спазвай. Не бързаме заникъде. Имаме достатъчно време. Направи всичко възможно да не караш бързо, става ли? — добави докторът.

— Да, сър — отвърна Бен. Той се обърна и заговори с нисък глас на тринайсетгодишното момче, което се возеше на седалката до него, Илай Ремензел, синът на доктора: — Пролетес не само хората и животните се чувстват добре. Моторите също.

— Хъм — отвърна Илай.

— Всички се чувстват добре — продължи Бен. — Ти не се ли чувстваш добре?

— Чувствам се, разбира се — отвърна Илай глухо.

— Трябва да се чувстваш добре, след като отиваш в това хубаво училище — каза Бен.

Хубавото училище беше „Уайтхил“, Марстън, Масачузетс, частно училище за момчета. Ролс-ройсът пътуваше натам. Илай трябваше да се запише за новата учебна година, а баща му, който го бе завършил през 1939 година, да участва в събранието на настоятелите.

— Не ми се вярва това момче да се чувства добре, господин докторе — обади се Бен след малко. Не го каза кой знае колко сериозно. Беше по-скоро пролетен брътвеж.

— Какво има, Илай? — попита докторът разсеяно. Той проучваше чертежите на едно разширение от трийсет стаи, което трябваше да се пристрои към мемориалното общежитие „Илай Ремензел“ — наречено на името на на пра-прадядо му. Чертежите бяха разгънати върху малката дъбова масичка, монтирана на облегалката на предната седалка. Беше масивен, достоен мъж, лекар, лечител заради самото лечение, защото се бе родил богат като шахът на Иран. — Безпокои ли те нещо? — попита той Илай, без да вдига поглед от чертежите.

— Не — отвърна Илай.

Красивата му майка, Силвия, седеше до доктора и четеше проспекта на училището „Уайтхил“.

— На твое място — каза тя на сина си, — щях толкова да се вълнувам, че да не мога да се владея. Най-добрите четири години от целия ти живот ще започнат съвсем скоро.

— Аха — отвърна Илай. Не й показа лицето си. Остави я да разговаря с тила му, с кръглата топка щръкнала кестенява коса над колосаната яка.

— Питам се колко ли Ремензел са учили в „Уайтхил“? — продължи Силвия.

— Все едно да попиташ колко души са мъртъвците в гробището — отвърна докторът. — Всички до един.

— Ако всички Ремензел, които са ходили в училището, бяха номерирани, кой номер щеше да е Илай? — продължи да пита Силвия. — Това имах предвид.

Въпросът подразни доктор Ремензел. Според него той не издаваше добър вкус.

— Това не е нещо, върху което трябва да се води статистика.

— Опитай се да познаеш — настоя жена му.

— О… Трябва да се прегледат всички архиви, чак от края на осемнайсети век. И трябва да решиш дали да причислиш всичките Шофийлд, Хейли и Маклилън.