Читать «Кланица пет, или кръстоносният поход на децата» онлайн - страница 90

Когато бяхме вече във въздуха, един млад стюард ни сервира ръжен хляб, салам, масло, сирене и бяло вино. Прибиращата се масичка пред мен не искаше да се отвори. Стюардът отиде в пилотската кабина за някакъв инструмент и се върна с отварачка за бирени шишета. С нейна помощ той отвори масичката.

На самолета имаше само шест пътника. Те говореха много езици. Те също се забавляваха. Там долу, под нас, бе Източна Германия и светлините бяха запалени. Аз си представих как пускам бомби над тези светлини, над тези села и градове.

Нито аз, нито О’Хеър очаквахме някога да спечелим пари. А ето ни и двамата много заможни сега.

— Ако някой от вас дойде в Коди, Уайоминг — казах му аз мързеливо, — потърсете Дивия Боб.

О’Хеър имаше малко тефтерче, на края на което бяха дадени сведения за пощенските тарифи, разстоянията по въздуха, височините на прочути планини и други важни факти за света. Той търсеше сведения за населението на Дрезден, които не се намираха в тефтерчето, когато се натъкна на нещо, което ми даде да прочета: Средно всеки ден на Земята се раждат 324 000 бебета. Същият този ден средно 10 000 други умират от глад или недояждане. Така е то. В допълнение 123 000 души умират по други причини. Така е то. Това означава общо увеличение на населението на Земята със 191 000 души на ден. Според предвижданията на статистическото бюро за прираста на населението, общият брой на хората ще се удвои преди 2000-а година и ще стане 7 000 000 000.

— Предполагам, че ще им липсва достойнство — казах аз.

— И аз така предполагам — каза О’Хеър.

Междувременно Били Пилгрим също пътуваше за Дрезден, но не в настоящето. Той се връщаше там в 1945 година, два дни след като градът бе разрушен. Сега Били и останалите маршируваха из развалините край своята охрана. Аз бях там. И О’Хеър беше там. Последните две нощи бяхме прекарали в конюшнята на слепия съдържател на странноприемницата. Властите ни бяха открили там. Те ни казаха какво да правим. Трябваше да вземем назаем от съседите кирки, лопати, лостове и колички. С тези инструменти трябваше да маршируваме до еди-кое си място сред развалините, готови да започнем работа.

По главните пътища, които водеха към развалините, имаше барикади. При тях спираха германците. На германците не разрешаваха да изследват Луната.

Тази сутрин военнопленници от много страни се събраха на еди-кое си място в Дрезден. Бе издадена заповед, оттук да започне разкопаването на труповете. И то започна. Били копаеше заедно с един маори, който бе хванат в плен при Тобрук. Той бе шоколаденокафяв. На челото и бузите му бяха татуирани водовъртежи. Били и пленникът маори започнаха да копаят инертния необещаващ чакъл на Луната. Почвата бе ронлива, затова непрекъснато се образуваха малки лавини.

Копаеха се едновременно много други. Никой не знаеше какво ще се открие. В повечето от дупките нямаше нищо — само паваж или камъни, толкова големи, че не можеха да ги помръднат. Нямаха никакви машини. Дори коне, мулета и волове на можеха да прекосят лунния пейзаж.