Читать «Фарс или никога вече самота» онлайн - страница 8

Аз съм бивш президент на Съединените американски щати, последният, най-високият и единственият, който се е развел, докато е бил в Белия дом.

Живея на първия етаж на Емпайър Стейт Билдинг с 16-годишната си внучка Мелъди Ориоул –2 фон Петерсвалд и любовника й Исадор Разбъри Коен. Живеем сами в цялата сграда.

Най-близката ни съседка е на километър и половина оттук.

——

1 Дафодил — жълт нарцис;

2 ориоул — скорец;

3 разкъри — малина.

Току-що чух да кукурига един от нейните петли.

Става дума за Вера Чипмънк’-5 Зала, една жена, която страшно обича живота и се справя така добре с него, както никой друг. Тя е силна, добросърдечна и много трудолюбива фермерка, макар и преминала шестдесетте. Снагата й е като пожарен кран. Има роби, с които се отнася много добре. Тя и робите й отглеждат крави, прасета, пилета и кози и сеят пшеница, царевица, зеленчуци, плодове и грозде по бреговете на Ийст ривър.

Построиха си вятърна мелница, за да мелят зърното; казан за ракия, помещение за опушване на месо и всичко останало.

— Вера — казах й онзи ден, — ако напишеш за нас нова Декларация на независимостта, ти ще бъдеш съвременният Томас Джеферсън.

Пиша тази книга на бланки от училището за шофьори — Мелъди и Исадор намериха три кутии от тях в един кабинет на 64 етаж на нашия дом. Там намериха и множество химикалки.

Посетителите от сушата са рядкост. Мостовете са разрушени. Тунелите — затрупани. Корабите избягват да се приближават, подгонени от характерната за този остров чума, наречена „Зелената смърт“. Затова наричат днес Манхатън „Островът на смъртта“.

п!

——

чипмънк — катерица

Тия дни често повтарям „Але-хоп“. Това е нещо като старческо бръщолевене или хълцане. Твърде дълго живях.

Але-хоп!

Земното притегляне е много слабо днес. Поради това имам ерекция. Всички мъже имат ерекция в такива дни. Което е автоматична последица от състоянието на почти пълна безтегловност. Почти във всички случаи това няма нищо общо с еротиката, да не говорим, че е абсурдно за мъже на моята възраст. Това са хидравлични преживявания — плод на объркани водопроводи и още нещо.

Але-хоп!

Земното притегляне е толкова слабо днес, че ми се струва, че мога да подскоча до върха на Емпайър Стейт Билдинг с капака на някоя улична шахта и да го хвърля в Ню Джързи.

С това сигурно ще подобря постижението на Джордж Вашингтон, който хвърлил един сребърен долар през Рапаханок. А все още има хора, които твърдят, че не съществува прогрес.

Понякога ме наричат „Царят на свещниците“, защото имам над хиляда различни вида.

Повече харесвам обаче второто си име Дафо-Дил11. Написал съм няколко стиха за него, а и за живота изобщо, разбира се;

Аз бях онези семена, сега съм тази плът.

Тя болката мрази тя трябва да се храни тя трябва да спи тя трябва да мечтае тя трябва да се смее тя трябва да крещи. Но когато стигне тя чуден там разцвет, ти тогава посади я — нарцис пъстроцвет.

Кой ще чете всичко това? Един господ знае. Сигурен съм, че Мелъди и Исадор няма да го прочетат. Както всички други млади хора на острова, те не могат нито да четат, нито да пишат.