Читать «Психотомия» онлайн - страница 5

— Не ми се ще да вярвам, господин докторе, че подигравките ви…

— Господин градски съветник, уверявам ви, че се чувствувам напълно добре в нашите условия. Желая всеки гражданин да осъзнае необходимостта, че затруднения от този род трябва да се поощряват като възпитателно средство за човечеството. Тази тъмнина по улиците изостря сетивата на пешеходците и кочияшите, тя е от полза не само за градската каса, но при определени обстоятелства и за лекарите и хирурзите. Колко суетност, колко страст към труфилата ще бъдат потиснати, колко излишни разноски за тоалети ще се избягват благодарение на това, че от четири часа нататък нашите дами не ще могат да бъдат видени повече. Ако бях градски депутат…

— Трябва да станете, господин докторе, искам честната ви дума!

— Разбира се, с най-голямо удоволствие. Няма законопроект, който непременно да не одобря.

— Също и повишението на общинския данък ли?

— Естествено. Никога не може да има достатъчно данъци, защото няма нищо по-възвишено, нищо по-радостно и по-ощастливяващо от това, да жертвуваш цялото си имущество за благото на общността.

— Браво! Браво! Отивам в „Червеното лале“ на постоянната си маса, още днес ще ви осигуря десет гласа. Довиждане!

Градският съветник се сбогува въодушевено. Шулце също сметна, че мисълта за неговото си академично местенце не е лоша, и пое в набелязаната посока. Не вървя много и срещна една дама, чиято словоохотливост той друг път избягваше, като обикновено отдалече я заобикаляше. Днес тя му се видя, доколкото това позволяваше тъмнината, в розова светлина. Без съмнение Линолинде фон Цвинкервиц бе сложила руж. От десет години — точно толкова време Шулце бе частен доцент — тя твърдеше, че той я ухажва, и точно толкова време го принуждаваше при всяка среща да водят дълъг разговор. Шулце обичаше да се оплаква, че по този начин е загубил вече цели два семестъра — сметнато по три месеца на семестър, по двадесет дни на месец и по час и половина на ден, — тъй като точно толкова траеха лекциите му по история на гръцката философия преди Сократ. Ала сега Линолинде бе изцяло пленена от любезността на Шулце и трогната му призна, че е написала новела, само неколкостотин страници. Дали той не би пожелал да я прочете.

— С най-голямо удоволствие, прескъпа госпожице! Как са радвам на насладата да хвърля един поглед в живота на прекрасната ви душа! Как ще завиждам на героя, когото полъхът на вашия гений е увенчал с вълшебните краски на любовта ви!

— Да — възторгна се Линолинде, — вие отгатвате чувствата ми! О, тази проницателност на философите! Ах, не се осмелявам — не, не бива да ви давам новелата си! Ами ако съм се заблудила…

— Няма заблуда за истинската поетеса. Не се съмнявайте в преданото разбиране, което ще проявя спрямо чувствата на героя ви.

— Но вие не знаете…

— Зная, че съм доволен.

Линолинде замълча. Те бяха излезли на алеята за разходки, наблизо блещукаше червеният фенер. Линолинде продължаваше да върви нататък.

— Още дълго ли ще се разхождате тук? — попита тя.

Шулце имаше чувството, че всъщност не му се иска, влечеше го към фенера, но не можеше да каже „не“. И тъй, той крачеше напред. До него Линолинде. Улисан в мисли, в края на алеята той зави обратно, Линолинде също. Все още не си приказваха. Линолинде се подхлъзна — лек вик, — после тя пое ръката, която той и предложи.