Читать «Завещанието на инката» онлайн - страница 243

— Не е необходимо да си всезнаещ.

— Не е ли? Е, поне разбирам защо вашите врагове твърдят, че сте изключително опасен противник. Ами ако още преди време бяхте открили и изпразнили скривалището, без ние да подозираме каквото и да било!

— В никой случай е нямало да бъде нужно да се опасявате от подобно нещо. И с часове да бях стоял тук, пак нищо нямаше да забележа. Открих мястото единствено защото от теб научих за съществуването на галерията в тази клисура.

— Но как разбрахте, че е точно на това място?

— Пещерата не можеше да е посред клисурата, т. е. по дъното й, а трябваше да се търси край една от стените й, и то някъде съвсем в дъното. Галерията сигурно бе изсечена в скалата. Била е затрупана и маскирана, но не от природата, а от човешка ръка, значи изкуствено. Следователно бе необходимо да търся само такова място, където непривично за този хаос от камънаци да личи някаква следа от подреденост, която да наведе на мисълта за намеса на човешка ръка. И точно тук забелязах подобно нещо.

— Къде?

Татко Ягуар посочи няколкото камъка, намиращи се близо до скалистата стена, и отговори:

— Тези четири камъка не представляват ли ъглите на квадрат?

— Е, да.

— Не са ли с еднаква големина и тежест, нито твърде тежки за някой силен човек, нито пък толкова леки, че да могат случайно да бъдат разместени или отстранени?

— И това е вярно, сеньор.

— А защо в образувания от тях четириъгълник се намират само леки камъни, не по-големи от мъжки юмрук? Ако тези камъни бяха по-големи и тежки, биха смачкали „капака“ на галерията, който се поддържа от камъните в четирите си края.

Старият Ансиано учудено поклати глава и рече:

— Всичко е точно така, както го казахте, сеньор.

— Знаех си. Работата става ясна само да помисли добре човек. Дупката е трябвало да бъде закрита. Но за тази цел не е бил подходящ някой голям каменен къс, защото сам човек е нямало да може да го помести, за да се отвори галерията. Наоколо не е имало и няма дъски или нещо подобно. И тъй, взели са одеяло или някаква кожа, опънали са я над дупката и в четирите краища са я затиснали с четири камъка, които да могат да бъдат отърколени встрани от един човек, но все пак да са достатъчно тежки, за да държат кожата опъната и да носят малките камъни върху нея, предназначени да прикрият намесата на човешка ръка и да придадат на мястото естествен вид.

— Много правилно, сеньор! И това за кожата е съвсем вярно. По-рано под пръснатите върху нея камъни дупката е била покрита с дървени пръти, но с времето те изгнили и когато веднъж моят повелител посетил галерията, видял, че „капакът“ й се бил срутил. За да я покрие отново , не му оставало нищо друго, освен да застреля мулето си и с помощта на четири камъка да опъне кожата му над отвора. После отгоре насипал малки леки камъни и както виждате, този „капак“ се е запазил дълги години, чак до ден-днешен. Върху него може да застане дори човек и пак няма да се огъне ни най-малко. Вашата проницателност действително е изключителна. Ще отворим ли галерията?