Читать «Завещанието на инката» онлайн - страница 245

Изнасянето на тези метали било забранено и се наказвало със смърт. Всичкото злато и сребро трябвало да се отнася в столицата и да се слага в краката на владетеля. Имало е години, когато според сигурни данни в съкровищницата на Великия инка се стичали над дванайсет хиляди центнера ((нем.) — мярка за тежест, равна на 50 кг. Б. пр.) сребро и над четири хиляди центнера злато, понеже този най-благороден метал се намирал в самородно състояние в многобройни жили в планините, както и в невероятно големи количества в речния пясък, и се добивал чрез съвсем мизерно заплатен труд.

Антон Енгелхард бе като заслепен. Ансиано и Хуакоропора стояха обхванати от благоговение, донейде смаяни от намиращите се наоколо богатства, донейде обладани от чувството на страхопочитание и преклонение пред някогашните божества и владетели на техния народ. Единствено Татко Ягуар запази самообладание. Той взе свещта от ръката на стареца и най-напред се отправи към дъното на съкровищницата, за да погледне в страшната и тайнствена зейнала бездна. На слабата трептяща светлина от свещта човек имаше чувството, че долу вижда някакви демонични призрачни фигури, които се носеха насам-натам из въздуха и сякаш правеха подканващи знаци. Камъкът, хвърлен от Хамер, се удари многократно в стените на цепнатината, но не се разбра на каква дълбочина падна.

Татко Ягуар отстъпи от ръба на бездната, за да потърси внимателно мястото на скрития огън. Скоро усилията му се увенчаха с успех. По пода на помещението покрай каменните подставки преминаваха тесни улеи от глина, запълнени с жълтеникава маса, наподобяваща восък. На определени разстояния от тази маса стърчаха къси свещоподобни израстъци, в които се виждаха фитили.

— Сигурно това е опасният огън — каза той на Ансиано, посочвайки към улеите, — за който ти е говорил твоят мъртъв повелител. А тези заострени израстъци, снабдени с фитили, са свещите, от които не бива да палим нито една, преди да сме прочели второто кипу. Но къде ли е то? Трябва да го намерим.

Не се наложи дълго да търсят, защото то висеше на стената до самия вход на помещението. Състоеше се от изкусно изработена плетена дръжка, от чиито страни се спускаха няколко реда шнурове, увиснали като ресни. Шнуровете бяха разноцветни и с различна дължина. По тях бяха навързани стотици възли с различна големина. Старецът бързо посегна към кипуто, за да разгледа това художествено произведение на възлописа. Дълго време се занимава с него и накрая заяви: