Читать «Завещанието на инката» онлайн - страница 242

Той говореше бавно и с прекъсване. После стана и се отдалечи, сякаш в уединение искаше да продължи размислите си над току-що казаното. Антон не го последва. Въпреки младостта си той чувствуваше, че приятелят му се намира на много важен кръстопът и трябва да вземе самостоятелно решение.

Когато след известно време инката се върна, лицето му бе придобило почти ведър израз. Той хвана ръката на своя млад бял приятел и каза:

— Ти се каниш да отидеш до Лима, а после ще се завърнеш в страната на твоите деди, в Германия, за да продължиш да учиш. От тебе знам каква е родината ти и какви хора живеят там. Би ли ме взел със себе си?

— С удоволствие, с най-голямо удоволствие! — отговори Антон, като изненадано скочи на крака. — Но сериозно ли говориш?

— Да! Обаче преди това искам да разговарям с Татко Ягуар и с Ансиано. Никъде не тръгвам без моя верен старец.

— Той ще дойде, ще дойде с нас. Ансиано гледа на теб като на свой повелител и ще направи каквото му наредиш.

— Но той е толкова стар, а също както и аз, нищо не разбира от езика на твоя народ.

— Издръжлив е като млад мъж, а докато трае дългото ни пътуване с кораба, вие ще научите от мен немски толкова, колкото ще ви е необходимо на първо време.

В този момент Татко Ягуар се завърна от клисурата и в същото време се разнесе тропот от копита. Иззад най-близкия планински скат се появи Ансиано и след малко спря пред тях. Скачайки от мулето си, той каза:

— Всички са добре настанени, а сега нека слезем долу, за да отворим галерията.

— Татко Ягуар беше вече там и се опита да я намери без теб — уведоми го Хаука.

— Наистина ли? — попита старецът, обръщайки се към Хамер. — Вие сте я търсили? Но най-вероятно безуспешно, нали?

— Толкова ли си сигурен?

— Да, сеньор.

— Е, нека видим дали се лъжа! Струва ми се, че открих входа на галерията.

— Къде?

— В дъното на клисурата.

— Лесно е да се каже, защото научихте, че скривалището се намира там.

— Ами! Да слезем долу! Ще ви покажа мястото. Те спънаха краката на мулетата си и започнаха спускането. И ако то се оказа трудно, когато се озоваха долу, ходенето по дъното на клисурата бе не по-малко неприятно. Тук сякаш се бе срутила цяла планина, натрошена на малки каменни късове, такъв дебел пласт от хаотично отрупани отломъци с различна големина покриваше всичко наоколо.

Начело крачеше Татко Ягуар, без да подбира пътя и без да се оглежда нито надясно, нито наляво. Продължиха до дъното на клисурата. Там имаше място, където дясната странична стена се изстъпяше няколко метра напред. По този начин навътре в клисурата се врязваше остър каменен нос, образуващ със скалистата стена два тъпи ъгъла. Хамер се отправи към по-далечния от тях, показа с ръка към земята и с голяма увереност каза:

— Тук е мястото. Прав ли съм, Ансиано? По лицето на стареца се изписа силно слисване и той отговори:

— Да, тук, сеньор. Но откъде знаете? Как можахте да го откриете? Да не сте станали всезнаещ?