Читать «Завещанието на инката» онлайн - страница 234

— Demonio! Немски! Да не би…

— Тихо! Непременно трябва да ги видим. Пещерата има още един вход. Отидем ли при него, вероятно ще ги зърнем, понеже седят от другата страна на огъня. Ела!

Описаха дъга, за да не попаднат в осветеното от огъня пространство, а после, пълзейки както и преди, се приближиха до втория отвор откъм другата страна.

Предположението на Гамбусино излезе вярно. Тримата немци се виждаха. Енгелхард седеше така, че лицето му изцяло бе обърнато към тях, докато докторът и Фрице бяха в профил.

Гамбусино посегна към ръката на Перильо и я стисна. Започна да диша шумно, но все пак се овладя и направи знак на Перильо, че трябва да се отдалечат. Щом се озоваха на безопасно разстояние, побеснял от гняв, той запроклина:

— Мътните ги взели тези двама типове! Как ли са попаднали в тая пещера?

— Сатаната ги е довел!

— Сигурно е така! Той винаги ни ги изпречва на пътя. Наистина се излъгахме, като взехме единия от тях за Глотино, но все пак те са опасни за нас, защото ги срещаме винаги когато кроим нещо важно.

— " О, туй съвсем не е най-страшното! Без съмнение най-лошото се крие в това, че където са те, винаги изниква и Татко Ягуар.

— Вярно! Все пак иска ми се да вярвам, че дяволът не е довел и него насам!

— Що се отнася до това, човек винаги може да очаква всичко от дявола и от Татко Ягуар.

— Успокоява ме единствено обстоятелството, че в пещерата има само шест седла. От това следва, че тук се намират само тези шестима мъже. Значи поне засега няма защо да се страхуваме от Татко Ягуар.

— Какво ще правим? Дали да продължим пътя си? Много ми се иска веднъж завинаги да дадем на тези двама немски дребосъци един урок.

Гамбусино се загледа пред себе си замислено и след малко каза:

— Имам една идея.

— Е?

— В същност за нас двамата са безобидни и макар че не съм толкова глупав да му мисля много-много заради някакъв си човешки живот, все пак ми се струва излишно да ги убиваме. Пленим ли ги, имаме двама заложници, които можем да използваме срещу Татко Ягуар, в случай че наистина се намира наблизо.

— Значи си на мнение да ги мъкнем навсякъде с нас?

— Хмм! Би било неудобно, но въпреки това има една причина, за да го направим: те са богати.

— Да. Който предприема подобно пътуване, сигурно е богат. Но има и друга причина. Познаваш ли третия, онзи рус немец, който седи при тях?

— Не.

— Та нали си бил в Перу, в Лима!

— От там ли е?

— Да. Виждал съм го неведнъж, но сигурно не ме познава. Чувал ли си някога името Енгелхард?

— Да нямаш пред вид богатия банкер от Лима, дето е милионер?

— Да.

— Да не би да е той?

— Да, той е. Няма никакво съмнение, понеже го познавам много добре. Представи си само какъв откуп ни чака!

Уха! Великолепна мисъл! Ако от нашето съкровище нищо не излезе, можем да го компенсираме с този Енгелхард. Ще го принудим да ни даде половината си състояние, за да го освободим.

— Да го освободим ли? Та да ни предаде? Глупости! Първо ще плати, а после… ще изчезне. Участваш ли? Дори да намерим съкровището, откупът на този обесник няма да ни е излишен.

— Имаш пълно право. Значи ще го пленим заедно с дребосъците, нали?