Читать «Вкаменената молитва» онлайн - страница 8

— Аз въпреки всичко го намерих! Отвори този труп и прочети първите думи!

Когато отгърнах първата страница на ръкописа, видях едро изписания надслов: „Вярата е тази, която побеждава!“

— Е? — попита. — Не съм ли постъпил, както ти каза? Не съм ли тръгнал с вяра да търся? Не е ли била тя алфата на тази книга? Защо не по този, а по друг път съм стигнал до омегата?

— Твоят алфа-път е бил пътят на осанната. Ти си изхождал от вярата, за да намериш Господ. Но тогава те е срещнал онзи дух, който навремето е изкушавал Месията. Той е победил; ти си претърпял поражение. Не Божия Дух, а славата на твоя собствен си тръгнал да дириш оттук насетне. Него си намерил, фарисейския, фалшивия. Хората са ти викали „осанна“, макар това, което си яздел през кряскащата тълпа, да е било само едно магаре. То е стъпквало с копитата си палмовите клонки на твоята слава. Те наистина са били ценни! А зад теб някои гласове вече са започнали да викат „Разпване!“…

— Ефенди! — прекъсна ме той удивено. — Ти знаеш какво се е случило? И как би могъл да го знаеш?!

— Само аз? Та това го знае всеки! Който се стреми към истината и изкачва Голгота под ликуването на така наречените приятели, бива изоставен от тях, а от враговете — принуден да се откаже от своя дух.

— Откаже… от своя… дух! — повтори той. — Колко е вярно, колко е вярно това! Кажи ми, трябва ли човек да го стори? Длъжен ли е да го стори?

— Защо питаш мен, смъртния? Питай Този, който и днес още ни спасява с това, че е умрял за нас! „Татко, в Твоите ръце предоставям духа си!“, извикал той, издъхвайки от страданията. Кажи, о, Устад, ти последва ли неговия пример? Предаде ли ти на него духа си, заради който те измъчваха, както той е предал своя на Господ? Тук лежи трупът, казваш. Но къде е отишъл духът? Принуди ли се ти да се откажеш от него? Ако го беше положил в ръцете на неговия Господар, то щеше да може да възкръсне в любовта, както някога Иса бен Мериам е възкръснал в съвсем същата любов!

Стопанинът на Високата къща остави бавно, бавно лампата на масата.

— Почакай, ефенди! — каза.

После излезе на открито, крачка по крачка, сякаш внезапно му бе сложен тежък товар. Когато беше вече вън, се обърна още веднъж.

— Вярваш ли във възкресението на такива мъртъвци? — попита.

— Да! — отговорих.

— Наистина ли?

— Не само вярвам, но дори го знам!

— Ти?

— Да, аз!

— В такъв случай ми се иска аз да бях ти!

— Ти можеш и трябва. Необходимо е само да поискаш!

— Ефенди, ефенди! За кого беше запалена пак тази лампа! За теб? За мен? За двама ни? „Моите мисли не са ваши мисли и моите пътища не са ваши пътища. Така говори Господ!“ Почакай! Дай ми време!

Когато изчезна сега вън, аз взех все още отворения пред мен ръкопис, за да го затворя. Тогава в очите ми се наби заглавие. „Дух и Истина“ гласеше то. Седнах, държейки книгата в ръка. Из един път се почувствах уморен, много уморен. Истинска, физическа слабост ли ме овладя, или трябваше да седна под интелектуалната тежест на тези две думи? Кой е човекът, че да се осмели въпреки липсващите му за целта качества, да пристъпи към една такава задача?! Тази книга определено е била започната в онова време на младостта, когато страната на възможното е почти без граници. Когато после старостта трябва да унищожи като негодно всичко, което с най-голямо напрягане на силите не може да извърши, то почти никога не го прави, а го струпва по всички кьошета, за да послужи като доказателство на някой непогрешим песимист, че всичко, всичко на тази земя е суета.