Читать «Вкаменената молитва» онлайн - страница 7

Откъде тези мисли? Нима тук, на откритата площадка пред „гробницата“, ме обветряше онази духовна атмосфера, съставена от такива безименни елементи? Нима тук се събираха освободените от праха мисли на добри, благородни, възвишени покойници, за да се обединят там горе при Алабастровия шатър за пътуването си към небето? Не можех да се занимавам по-дълго с тях, защото Устад се върна и ме помоли да отида с него в библиотеката. Той посегна да вземе лампата. Като видя, че погледът ми се е спрял върху надписа на абажура, каза:

— Любовта никога не стихва! Да, Божията! Но тази тук за мен престана. Или изобщо никога не е съществувала? Ако тези великолепни думи са били извезани не със сърцето, а само с ръката? С малката, нежна, красива ръка, която за мен се превърна в ноктеста лапа, макар толкова често да съм я притискал към моите истински верни устни?

След това пристъпи до седефената масичка, показа Завета и продължи:

— Бог е Дух! Аз търсех този Дух. Вярвах, че той, който е поселил всичкия живот, одушевява също тялото на човека. Затова го дирех там. Наблюдавах човечеството, когато будуваше, когато спеше и когато се молеше. В будуването то беше своя собствен бог. В спането сънуваше само себе си. А в моленето коленичеше пред самото себе си! Ето че Духът на Господа се появи в Изтока и тръгна като пастир, който търси стадото си от страна в страна, от народ към народ, от сърце към сърце. Навсякъде, където отиваше, му викаха „осанна“, а после го отхвърляха и разпваха. Навсякъде, по всяка Голгота се виждаше тялото на Господа да виси на кръста. Но къде оставаше Духът, който трябваше да ни води в истината? Къде в тази истина се кланяха на този Дух? Питах тук и там по земята. Намерих, наистина, някой и друг обор и ясли, където ангели бяха пели хвалебствени песни, царе и мъдреци се бяха кланяли. Намерих също още уханието от тамяна и мирото, принесени от хората в дар на Духа на любовта. Но той самият, той беше побягнал — от омразата и нейните оръжия. Накъде? Някои казват — към Египет.

Той докосна сега ръкописа с ръка, но бързо я отдръпна, сякаш бе докоснал нещо грозно или враждебно, и заговори:

— Тук лежи тялото на духа, с когото тръгнах да търся Духа. То умря и беше погребано. То престана да живее, когато от последно изписаните слова долових, че мислите на човека не са мислите на Бога. Защо трябваше с мислите на моя дух да продължавам и по-нататък да диря онази истина, която никога нямаше да мога да намеря с тях, защото те бяха съвсем различни от Божиите!

Той ме погледна, сякаш очакваше от мен някакво съгласие. Но аз поклатих леко глава и казах:

— Не е трябвало да свършиш с тези слова, а с тях да започнеш. Те щяха да ти кажат, че трябва да се търси не с проницателността на духа, а с погледа на вярата. Ако беше ходил с отворени очи „тук и там по земята“, както казваш, сигурно щеше да намериш не празни ясли, от които Господ е избягал от Ирод, а някоя радушна Витиния и някоя свидна Емаус, където е пребивавал преди и след разпването при своите, за да им разчупи хляба. Смяташ ли, че понеже ти не си намерил Духа на Господа, други също не са могли да го намерят?