Читать «Ловци на хора» онлайн - страница 4

— Не ми се вярва — успокоих го аз. — Ако си беше увредил крайниците, нямаше да можеш да заемаш това трудно положение. Я опитай да станеш!

Хванах го за китките и дръпнах… почти ми изтръгна ръцете, но напразно! Тогава довтаса един негърски хлапак, вероятно суфраджията. Той държеше в ръка един мангал, с чиято жарава палеше чибуците на клиентите. Видът на младока издаваше, че е готов за всякакъв щур номер. Той хвана с машата един от тлеещите въглени и го поднесе толкова близо под носа на шишкото, че мустакът доловимо за ухото започна да се пърли. В миг турчинът беше на крак и угости хлапака с такъв бакшиш зад ухото, че оня изтърва мангала и изчезна с крясъци в задната част на бирарията.

— Сакалим, гюзел бийиким! (Брадата ми, красивите ми мустаци!) — разкрещя се озлостен турчинът, поглаждайки с две ръце малтретираното украшение. — Как можа тоя негър да посегне на украсата на моята мъжественост! Дано Аллах го пече за тоя мискинлък в най-затънтеното кьоше на джендема!

Сега, когато мъжът стоеше изправен пред мен, можех с подробности да го огледам. Не беше особено висок, но затова пък с толкова по-голяма телесна обиколка. Лицето му бе оцветено в тъмночервено, което не бе само в резултат на цъфтящо здраве. То имаше почтен израз и макар сега очите да святкаха гневно, личеше си, че при друго настроение те могат да гледат по-приятелски. Възрастта му прецених най-много на трийсет и пет години. Тоалетът му приличаше на моя: широки турски шалвари, елек и къс кубаран с ниска твърда яка, фес, кърпа под яката на ризата и пояс, на краката леки ботуши, само че моето облекло беше със средносив цвят, докато неговото в тъмносиньо и украсено с много златисти ширити и гайтани. Имаше вид на мъж, който не е принуден да се скъпи със съдържанието на кесията си.

Сега той опипа тялото си отзад и отпред, от горе до долу и като стигна да познае, че се е отървал с читава кожа и няколко опърлени косъма на мустака, лицето му се разведри. Протегна ми ръка и раздруса сърдечно десницата ми.

— Аллах шюкюр, саа им! Бу вакитта насъл динизи? (Слава на Аллах, здрав съм! Как се чувстваш понастоящем?)

— Понастоящем? — попитах учуден. — Ти май ме познаваш?

— А ти мен — не?

— Не мога да се сетя наистина.

— Вярвам, защото ти тогава не говори с мен. Нека седнем! Ти си немец и сигурно на драго сърце ще изпиеш чаша бира. Аз те повиках и ти трябва да имаш добрината да бъдеш мой гост.

Той си избра един по-здрав стол и аз се наместих срещу него. Същевременно си мислех за любезната съдба, на която дължах тази среща. Едва бях отупал в Кайро праха си от Джебал Абу Тартур и ето че срещнах един турчин, който ме познаваше и даже имаше май добро мнение за мен. Любопитен бях да узная кой беше той и къде ме беше видял.

— Я, валад, гиб шишатен! (Ей, момче, донеси две наргилета! ) — викна той назад.

Негърското момче приближи колебливо и остави лулите на масата с възможно най-протегнати ръце — беше го страх от евентуално повторение на плесницата. Като видя, че турчинът вече не е ядосан, събра кураж да ни поднесе въглени. Главите бяха напълнени с тумбак — един серт персийски тютюн, който може да се пуши единствено от наргиле.