Читать «Ловци на хора» онлайн - страница 239

— Ние се снабдихме с всичко необходимо и поехме в посока през кладенеца Неджим и Джебел Шигр. Когато следобеда достигнахме източната вади, последвахме я на запад, за да потърсим трите дървета газиах. Стана тъмно, преди да сме ги намерили, и ето как спряхме тук да бивакуваме, за да продължим утре диренето. Останалото го знаете и аз няма какво повече да добавя, освен че съм щастлив да ви срещна тук против всяко очакване. Насмалко щеше да се пролее кръв, ала Пророкът предварди нещастието. Слава на него и светите халифи!

Бях извънредно доволен от протичането на този разговор. По всяка вероятност хората отдаваха пълна вяра на моите твърдения и ето как можех да приема, че намерението ми поне нямаше да се натъкне на непреодолими мъчнотии. А това намерение беше, както споменах, чрез хитрост да постигна целта. Как щях да го уредя, отсега не можех, наистина, да знам. Поведението ми щеше да се нагоди според това на ловците на хора, към чийто бивак сега се отправихме. Докато слагах седлото на камилата си, Бен Нил ми прошепна скришом:

— Ефенди, сега вярвам, че не е нужно да се боиш от никой враг. Твоята хитрост е по-голяма и от храбростта ти. Убеден съм, че ще съумеем да се справим с всички опасности.

Последвахме ловците на роби към кладенеца, водейки камилите за поводите. Там всичко беше тъмно, но при пристигането ни бяха запалени няколко факли. Сега нещата зависеха преди всичко от държането на предводителя. Кажеше ли ни подчертано ясно добре дошли, то нямаше защо да се страхуваме от коварство. Според обичая на пустинята той трябваше същевременно да ни поднесе закуска и самият да си вземе от нея. Дори само една-единствена фурма да раздели бедуинът със своя гост, щом всеки изяде своята половина от плода, за измяна вече не може да се мисли. Предводителят заповяда камилите ни да бъдат отведени при останалите и ме покани после да седна до него при кладенеца, фактът, че при това не спомена Бен Нил, повдигна у мен опасения за сигурността на младежа.

— А къде ще са настани придружителят ми Бен Менелик? — попитах.

— Нека седне при моите хора — отвърна другият пренебрежително.

— Не бих желал да искам подобно нещо от него — отвърнах. — По време на нашата езда той ми беше повече приятел отколкото слуга и ето защо ми се ще да остане при мен.

— Няма начин. Аз съм кологхаси на тоя керван, значи офицер, и при мен не бива да седи никой по-нискостоящ.

— В такъв случай ще те помоля да вземеш предвид, че Бен Менелик е синът на шейка на едно голямо и прочуто племе.

— И какво от това? Той въпреки всичко не стои наравно с мен и нека откровено ти кажа, че аз бездруго вече се снижавам, като позволявам на човек като теб, който е само търговец, да остане край мен. Та сядай значи и не възразявай!

Нещо трепна в ръката ми да му перна една плесница, ала трябваше да си придам доволен вид от причинената неправда. Развалях ли си отношенията с него, то подхвърлях на опасност не само плана си, но и живота си. На първо място се касаеше да получа от него знака на гостоприемството и сигурността, а на това едно по-нататъшно възразяване би попречило. Изтраех ли обаче дотогава, щеше с най-голяма вероятност да ми се удаде да отклоня опасността, в която Бен Нил без съмнение се намираше. Ето защо премълчах и седнах, и то до грозния тип, когото бях подслушал с предводителя при кладенеца. Последният взе няколко фурми, раздели ги с мен, напълни една малка кратунка с вода, поднесе ми съда, след като бе отпил няколко глътки, и ми подаде ръка.