Читать «Шамах» онлайн - страница 32

Карл Май

— Сега вярваш ли, че съм герой?

— Аз го повярвах веднага — отговори тя. — Ти победи. Ето цветята.

Подаде му ги. Той ги взе, даде ги на жена ми и помоли тя да му ги съхранява — щяла да го стори по-добре от него. И сега видяхме от далечината да се задава друго, значително по-голямо празнично шествие, което очевидно също се бе запътило насам. Нашите противници отдавна го бяха съгледали със своите обучени очи. Това бе и причината да се махнат толкова бързо оттук. Не искаха да ги видят посрамени. Но и ние нямахме основание да се застояваме тук по-дълго, толкова повече че не бе далеч времето, в което се бяхме уговорили да се срещнем с Мустафа Бустани. На запитването си научихме от арабската вдовица, че днес ще отиде само още до Дъба на Авраам и ще прекара нощта в руския евангелски дом. Била чула, че там подслоняват и хора без средства. Тогава нашият любезен хаммахр обясни, че няма да й се наложи да върви пеша, а ще може да язди, тъй като той се връща по същия път в града. Тя прие с благодарност. Като чу това, момчето ме попита тихо:

— Имаш ли у себе си двайсет франка, ефенди?

— Да — отвърнах.

— Заеми ми ги, моля те, но никой да не види! Заподозрях какво възнамерява и му дадох скришом исканото. Майката се качи с детето на едното муле, а хаммахрът взе второто. Тхар се метна на Гюверджина и каза:

— Ще яздя с тях до Дъба, после ще се върна пеша до шосето. Ще съм там, преди татко да дойде.

Дръпна нагоре опашката на Гюверджина, следствие на което тя се изстреля със силен рев. Жена ми каза имената ни на вдовицата, упомена също жилището ни в Йерусалим и я помоли при всички случаи да ни посети — ще се радваме сърдечно и да я видим отново с дъщеричката й. Тя обеща да го стори и начинът, по който ни увери и се сбогува с нас, ни даде добро поръчителство, че ще сдържи думата си. После потеглиха да настигнат Тхар. А ние двамата направихме една къса разходка из околността, но така, че да избегнем всяка среща. Когато отидохме после на определеното място, Тхар вече ни чакаше.

— Те са много бедни — каза. — Ето защо яздих до евангелския дом, за да се погрижа за тях, но без те да знаят.

— Знаят ли името ти? — попитах аз.

— Да.

— И как се казва баща ти?

— Не. Нали знаеш, че Пророка е казал: „Който дава на бедността, дава всичко, само не името на своя баща!“ Аз и бездруго ще ги намеря в Йерусалим.

Скоро след това се появи Мустафа Бустани със своя файтон. Той се зарадва, като чу, че от страна на населението не ни се е случило нищо, и сподели, че е имало различни сблъсъци между мюсюлмани и евреи. Самият той бил толкова ядосан от негостоприемността на своя търговски партньор, че отказал да се храни в компанията му. Сега бил гладен. Веднага щом се качихме, наизвадихме всички провизии, които бяхме взели сутринта, и си направихме една вечеря „на четири колела“.

На връщане не се случи нищо важно, заслужаващо да бъде разказано. Бих могъл най-много да спомена, че когато стигнахме във ВаДи ел’Арруб, накарахме файтонджията да спре, за да се отбием в кафенето. Съдържателят излезе и ни попита — много умерено — за нашето желание.