Читать «Призрака на Ляно Естакадо» онлайн - страница 4

— Не. Нямам нито ранчо, нито домашно огнище. Аз живея като птиците във въздуха или животните в гората.

— Въпреки младостта си? А нямаш ли родители?

— Нямам нито един роднина.

— Хмм. Ами как се казваш?

— Наричат ме Блъди Фокс.

— Блъди Фокс? Но това говори за някакви кървави събития.

— Да, родителите ми са били избити в Ляно Естакадо заедно с цялото ни семейство и всички техни спътници. Само аз съм останал жив. Намерили са ме със зееща рана на челото. Тогава съм бил горе-долу на осем години.

— Боже мили! Ти наистина си нещастно същество! Нападнали са ви, за да ви ограбят, нали?

— Да.

— Значи не ти е останало нищо друго освен живота, името и страшния спомен!

— Дори по-малко! Хелмърс ме намерил проснат на пясъка, вдигнал ме на коня си и ме отнесъл у дома си. Лежал съм с месеци, обхванат от треска, а когато съм дошъл на себе си, не съм помнел нищо, абсолютно нищо. Бил съм забравил даже и името си и до ден-днешен не мога да си го спомня. Само мигът на нападението е останал ясно врязан в паметта ми. Щях да бъда по-щастлив, ако се беше заличил и той, защото тогава неутолимата жажда за отмъщение нямаше да ме кара непрекъснато да кръстосвам из ужасната пустиня.

— Ами защо тогава са ти дали името Блъди Фокс?

— Защото съм бил целият облян в кръв и по време на трескавото си бълнуване често съм споменавал думата „фукс“. Хората си помислили, че това несъмнено е моето име.

— Тогава родителите ти са били немци, а?

— Сигурно, защото, когато се съвзех, говорех английски и немски, но немския владеех значително по-добре. Хелмърс ми беше като баща, обаче не ме свърташе при него. Дивата пустош ме зовеше неудържимо. Бях също като сокола, чиито родители са разкъсани от лешоядите и той не престава да кръжи пад мястото па кървавата драма, докато не му се удаде да срещне убийците.

Ясно доловимо Фокс изскърца със зъби и така силно опъна поводите па коня си, че той се изправи па задни те си крака.

— Значи белегът на челото ти е още оттогава? — попита Франк.

— Да — потвърди мрачно юношата. — Но да не говорим повече за това! Този спомен ме възбужда толкова много, че може в миг да ме види те как препускам напосоки, оставяйки ви сами да яздите към Хелмърс Хоум.

— Добре, пека поговорим за собственика на това поселище! Какъв е бил той отвъд на стария континент?

— Лесничсй.

— Как… ка… ка… кво? — възкликна Франк. — Аз също! Блъди Фокс направи движение, изразяващо изненадата му, отново огледа внимателно събеседника си и после каза:

— И ти ли? Виж каква радостна среща!

— Да. Но щом е имал тази хубава професия, защо я е зарязал?

— Имал е неприятности. Бил с главен лесничей. Гората, за която отговарял, била частна собственост, а господарят му — горд, безскрупулен и избухлив човек. Двамата се скарали и Хелмърс получил от него лоша характеристика, тъй че не успял да си намери друга работа. Тогава решил да замине колкото може по-надалеч. Виждаш ли отсреща ей онези гъсталаци от червен и обикновен дъб?

— Да — кимна Франк, поглеждайки r указаната посока.