Читать «Призрака на Ляно Естакадо» онлайн - страница 117

Вождът на команчите, който също бе слязъл от коня си, за да огледа следата, се съгласи с Винету.

Ето че сега скочи от седлото и Бауман, Ловеца на мечки.

Ниско приведен над земята, той бавно закрачи в кръг около мястото, а после също се отправи надясно, но отиде по-надалеч от Винету. Там клекна на земята, искаше да огледа мястото много подробно. След това направи на Винету знак с ръка да се приближи и посочи към пясъка:

— На това място ездачът е слизал от коня си. Защо ли?

Винету погледна продължението на следата надясно и разсъди така:

— Както се вижда от стъпките, човекът е бледолик, очевидно млад човек. По земята си личи, че е изтекла част от водата му. Но оттук нататък безценната течност е престанала да тече. Следователно той е слязъл тук от коня си, за да запуши течащото буре или мях, натоварени на някой от конете му.

— Значи моят червенокож брат мисли, че е било само едно буре или само един мях?

— Само един мях е пропускал вода, но ездачът е имал осем мяха, четири от конете са били натоварени с по два, а първият кон е бил неговото ездитно животно.

— Защо му е трябвала толкова много вода? Не е нужна за него и конете му.

— Не. Сигурно се е отправил за някое място, където мнозина имат нужда от нея. Или е някой от Лешоядите, който има за задача да донесе вода за другите разбойници и конете им в Ляно, или пък е честен човек, който иска да утоли жаждата на други честни люде. Той несъмнено знае, че има такива хора в Ляно. Кои ли са те?

— Може би онзи керван от бели, който ще бъде нападнат?

— Моят брат отгатна истината. Нека отново възседнем конете и бързо препуснем по двете следи, сливащи се тук в една обща диря.

Те пак яхнаха конете си и като ги пришпориха, се понесоха по обединената следа, която не водеше вече на североизток, а право на север.

Наоколо не се виждаше нищо освен безкрайни пясъци, където дирята личеше съвсем ясно. Само тук-там конниците преминаваха покрай оголени от пясъка скали. Но почти навсякъде Ляно оставяше впечатлението, като че ли по-рано пустинята е била дъно на езеро, пресъхнало преди хилядолетия. От време на време ездачите съзираха надалеч, вляво или вдясно от себе си, някакви сиво-кафеникави ивици. Това бяха кактусови полета, през които никакъв конник не можеше да премине.

Продължаваха да препускат все със същата бързина.

Следите започнаха да стават по-свежи, което бе сигурен признак, че догонваха преследваните от тях хора.