Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 267

Накрая тръгнахме. Гавазите получиха заповед да ни следват отдалеч, за да не правим прекалено голямо впечатление.

Стигнахме до ъгъла, на който предишната вечер се бяхме сблъскали с онзи мъж. Хулам също много добре си го спомняше. Оттук нататък обаче трябваше да продължа да водя сам. Не ми беше трудно да намеря къщата. Портата беше затворена. Почукахме, но никой не ни отвори.

— Страхуват се — каза кадията. — Видели са, че идваме, и са се скрили!

— Не вярвам — отговорих аз. — Някой от тях ме е срещнал, като съм водел Али Манах по улицата. Видял е, че дервишът е заловен и че ударът не е успял. Затова веднага е съобщил на останалите и те са избягали.

— Тогава ще влезем със сила!

Минувачите спряха, за да гледат какво ще стане. Кадията заповяда на гавазите да ги разгонят и после портата, която доста лесно поддаде, просто беше разбита.

Веднага познах дългия тесен проход. Гавазите в миг се разпръснаха из всички стаи, но не успяха да открият никого. По много неща личеше, че обитателите са я напуснали набързо.

Потърсих помещението, в което ме бяха държали. Когато отново се върнах в малкия двор, кадията беше подновил разпита на Али Манах. Сега той се държеше още по-уверено отпреди. Сигурно се беше страхувал, че може да бъде издаден от някого от обитателите на къщата. Но този страх сега беше изчезнал също както и хората, които смятахме, че ще намерим тук. Трябваше да повторя показанията си и да посоча местата, на които бе седял до мен. Показах също и онези, на които ме бяха повалили в двора нападателите.

— И ти действително не познаваш тази къща? — попита го кадията.

— Не я знам — отговори той.

— И никога не си бил тук?

— Никога в живота си!

Тогава кадията се обърна към мен:

— Едва ли човек може толкова да отрича, ефенди! Започвам да си мисля, че ти наистина грешиш!

— Значи тогава и Исла се лъже, който го е виждал в Стамбул.

— Не е ли възможно? Много хора си приличат. Този рибар от Инада може да е съвсем невинен!

— Ще дойдеш ли с мен за малко настрана, кадия?

— Защо?

— Искам да ти кажа нещо, което другите не бива да чуват.

Той вдигна рамене и отговори:

— Тези хора могат да чуят всичко, което имаш да ми казваш, ефенди!

— Искаш ли да чуят думите, които няма да прозвучат приятно за твоите уши?

Той все пак се замисли, а после строго каза:

— Ти няма да се осмелиш да изречеш и една-единствена дума, която може да не ми хареса! Но ще бъда снизходителен и ще изпълня молбата ти. Ела и говори!

Той се отдалечи няколко крачки, а аз го последвах.

— Как изведнъж стана така, че ти започна да разговаряш с мен много по-различно отпреди, кадия? — попитах го аз.

— Как изведнъж повярва в невинността на този човек, в чиято вина преди беше толкова убеден?

— Разбрах, че се лъжеш.

— Не — отвърнах му аз с приглушен глас. — Не си се убедил, че греша, а че ти самият си се лъгал!

— В кого съм се излъгал? В този рибар ли?

— Не в него, а в мен. Вярваше, че можеш да пипнеш съдържанието на кесията ми. Но не успя, затова сега престъпникът е невинен.

— Ефенди!

— Кадия!

Той направи много сърдита физиономия и каза: