Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 265

— Само ще си навлече повече беди. Но ще му докажем, че правото е на ваша страна, нали?

Въпросът беше чудесен!

— Не е ли той този, който трябва да докаже, че не сме прави? — отговорих аз. ?

— Правилно! Но тогава ще трябва да изпратя някой в Инада!

— Ще ми разрешиш ли да задам един въпрос?

— Говори!

— Ти видя ли бележката, която снощи намерихме в обора на ханджията?

— Да, ефенди.

— Можеш ли отново да я познаеш?

— Със сигурност.

— Тази ли е?

Извадих бележката от торбичката и я подадох на кадията. Той внимателно я разгледа, а после каза:

— Тя е. Защо питаш?

— Веднага ще разбереш! Хаджи Халеф Омар, ти познаваш ли кесията ми?

— Както моята собствена — отговори дребосъкът.

— Тази ли е?

— Да, тя е.

Сега бях сигурен, че ще хвана дервиша на тясно. Попитах го:

— Али Манах, чии са жълтиците, намиращи се в тази кесия?

— Те са мо… всъщност твои са, щом кесията действително е твоя собственост — отговори той.

За малко да се издаде, но още докато отговаряше, усети капана.

— Значи нямаш претенции към парите?

— Какво общо имам с твоите пари!

Кадията поклати глава.

— Ефенди — каза той, — щом аз не мога да го поставя на тясно, на теб едва ли ще ти се удаде. Ще заповядам да го затворят и ще го накарам да си признае всичко!

— Ние обаче не можем да чакаме толкова дълго. Да го заведем в къщата, където ме нападнаха! „Обитателите“ ще трябва да признаят, че той е човекът, за когото го смятаме.

— Имаш право. Ще ги арестуваме всичките! Али Манах, на коя улица се намира тази къща?

— Не знам — отговори той. — Никога досега не съм бил в Едирне!

— Лъжите му стават все по-големи! Ефенди, ти не би ли могъл сам да намериш къщата?

— Сигурно. Запомних я.

— Хайде тогава да тръгваме. Ще заповядам да повикат гавази, които да дойдат с нас и да арестуват всички, които са в къщата. Но твоят приятел Хулам обеща триста пиастъра. Тези двама мъже те намериха. Ще си получат ли парите, ефенди?

— Да, веднага ще им ги дам.

Извадих кесията си, но Хулам хвана ръката ми и каза с тон на обиден човек:

— Стой, ефенди! Ти си гост на дома ми. Искаш да опозориш честта ми ли, като не ми позволяваш да изпълня обещанието си?

Трябваше да му призная предимството. Той извади кесията си и вече се канеше да даде парите на двамата гавази, които стояха на входа с блеснали очи, когато кадията протегна ръка.

— Спри! — каза той. — Аз съм началник на тези служители на полицията на Едирне. Ти кажи, ефенди, дали са те намерили!

Не исках да лишавам бедните дяволи от извънредното им възнаграждение и затова отговорих:

— Да, те ме откриха.

— Думите ти са много мъдри. Но ми кажи дали щяха да те открият, ако ги бях държал тук, вместо да ги изпратя да те търсят?

— Хм! Тогава наистина нямаше да ме срещнат.

— На кого тогава трябва да благодариш, че са те видели?

Принуден бях да следвам логиката. Впрочем нямаше да ни е от полза да се заяждаме с него, затова отговорих така, както той очакваше:

— Всъщност на теб.

Той ми кимна любезно и продължи да пита:

— Значи за кого са тези триста пиастъра, ефенди?