Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 259

Изчаках, докато пазачът отново ме погледне, мушнах се под сеното и се проврях през отвора с краката напред. Усетих земята под краката си и измъкнах и главата си.

Сега бях напълно свободен, само трябваше да се добера до някой кон.

Намирахме се в равна местност, както изглеждаше, по не особено оживен път, от двете страни на който, имаше гора. Отляво яздеше дервишът, а отдясно друг, точно както бях предполагал. Конят на първия не беше голям, но ми изглеждаше по-добър от този на другия. Беше с вълниста козина, великолепна грива, а опашката му стигаше почти до земята. Походката му беше уверена и плавна. Ех, ако можеше да носи двама души!

Захапах ножа. Ездачът нямаше представа какво става зад него. Яздеше край колата в добро настроение, а другият не можеше да го види. Беше сложил само върховете на ходилата си в стремената. Наистина беше седнал стабилно, тъй като конят беше оседлан по турски маниер, но един удар в тила щеше да го накара да падне напред, така че краката му съвсем щяха да излязат от стремената. После трябваше странично да го избутам от седлото. Главното беше аз да се задържа здраво на коня, за да не ме хвърли.

С няколко бързи крачки настигнах жребеца. Скочих и в следващия миг седях на колене върху коня, зад ездача. От това внезапно нападение в продължение на няколко секунди конят беше стъписан и спря. Това беше достатъчно. Един юмрук в тила и ездачът политна напред. Хванах го за гърлото, станах прав, а така измъкнах и него от седлото, и седнах на мястото му, без да го изпускам. Всичко стана тъкмо навреме, защото сега жребецът се вдигна на задните си крака. Все пак успях да хвана юздите му със свободната си ръка, обърнах коня и бавно и възможно най-тихо поех естествено по обратния път.

Скоро пътят правеше завой и там се огледах. Колата продължаваше спокойно да си трополи напред; значи все още нищо не бяха забелязали. А това беше възможно само защото дървените колела със също дървените оси вдигаха наистина адски шум, а и каруцата се намираше между мен и втория ездач, на когото пък и през ум не му минаваше да се оглежда.

Много ми се искаше да съм свидетел на изумлението, което щеше да обхване тези хора, като забележеха, че едновременно са изчезнали главатарят им и пленникът. Можех, разбира се, да се скрия — без да се излагам на опасност — и да изчакам този миг, но не исках да предизвиквам съдбата, а мислех и за приятелите си, които сигурно доста се бяха загрижили от отсъствието ми.

Затова метнах дервиша напречно пред краката си и пришпорих коня в галоп.

Али Манах беше толкова изненадан от нападението ми, че дори беше забравил да извика. А после така бях стиснал гърлото му, че това вече беше невъзможно. Всичко, което се чу от него, беше гъргорещо изхъркване. Сега той лежеше пред мен тихо и неподвижно, та дори ми се стори, че съм го удушил.

Конят галопираше леко, равномерно и издръжливо, така че можех да не се страхувам, че ще бъда настигнат. Впрочем нямах причини да се страхувам от открит бой, защото вече и аз имах огнестрелно оръжие. Али Манах имаше в пояса си два заредени пистолета, които, разбира се, веднага си присвоих.