Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 258

Не можех да си представя, че един кираджия от стария, честен занаят ще стане съюзник на престъпници, но нямаше как да изключа и възможността, че под тази допотопна кожа би могъл да се крие и представител на новата „школа“. Трябваше да се чака. Облегнах се назад и започнах да наблюдавам мъжа.

Най-сетне, след дълго време, той се обърна. Погледът му попадна върху мен. Големите му сини очи ме гледаха известно време втренчено, но после отново обърна глава. Преди това той вдигна високо вежди и намигна с лявото око.

Веднага разбрах тази пантомима. Движението на веждите ми даде да разбера, че трябва да бъда нащрек, а намигането с окото — да се насоча към лявата страна на колата. Дали там нещо можеше да ми бъде от полза?

Огледах вътрешната страна на колата, но открих само едно въже, завързано за горния край на ритлите на колата, оттам се спускаше надолу и минаваше под сеното. Беше здраво опънато, изглежда, на него беше окачено нещо. Дали мъжът искаше да ми обърне внимание върху това въже?

Престорих се, че позата, в която седях, не ми е удобна, и се преместих нататък. Облегнах се на лявата страна, така че въпреки вързаните си ръце да мога да опипам въпросното място. С голямо усилие потиснах радостния си вик, защото на въжето висеше Окачен… нож. Почтеният кираджия го беше поставил там за мен и за щастие бе проявил достатъчно съобразителност да не го връзва здраво, а само да го закрепи в примка, така че лесно да мога да го взема.

В следващия миг освободих ножа от въжето и го сложих в конча на ботуша си, така че да се подава от него с острието напред. Свих колене и ги приближих толкова до тялото си, че да мога да достигна острието с ръце. То беше толкова остро, че бяха достатъчни четири-пет движения, и въжетата бяха прерязани. Оставаше само да освободя и краката си, което съвсем не беше трудно.

Поех си дълбоко въздух. Вече не бях пленник и бях въоръжен с нож, на който можех да разчитам. Всички извършени от мен движения бяха направени под сеното. Никой не можеше да види, че съм свободен.

Осмелих се да вдигна едната си ръка и да повдигна единия край на чергилото, за да погледна навън. Край колата яздеше… дервишът Али Манах Бен Баруд ал Амасат. Можеше да се предположи, че и от другата страна язди още някой пазач.

Бързо измислих план. Придружителите на колата имаха огнестрелни оръжия, значи първоначално трябваше да избягвам всякакъв бой и повече да разчитам на хитрост и физическа сила. Отново се изтеглих в дъното, като продължавах да държа ръцете си под сеното. Под това прикритие започнах да срязвам долната част на старото, прогнило плетено дъно на каруцата и за около четвърт час успях да изрежа достатъчно голям отвор, през който да можех да се измъкна от колата.

Но всичко това не беше чак толкова лесно, колкото може да си помисли човек, защото старият килим страшно ме притесняваше, а от време на време пазачът ми хвърляше по един поглед. За щастие шумът, който предизвикваше ножът ми, не се чуваше поради тропота на копитата, скърцането на колелата и тракането на колата.