Читать «Островът на скъпоценностите» онлайн - страница 30

Двамата се оттеглиха зад храстите, а той навлезе в гората и после изви обратно. Така нагоди нещата, че тъкмо в края на младата горичка срещна пощальона, който учтиво го поздрави.

— Добър вечер! — отговори той. — Онова там замъкът Хелбигсдорф ли е?

— Да.

— И принадлежи на майор Хелбиг?

— Да, така е.

— Знаете ли, дали той си е у дома?

— Замина за столицата.

— Сестрите му тук ли са?

— Всъщност, да. Само че отидоха до утре на гости.

— Тогава кого пък може да намери човек там?

— Управителя и икономката, ако не се брои малката фройлайн.

— Благодаря ви.

Пощальонът продължи да следва пътя си, другият потърси своите другари.

Тези трима мъже бяха избягалите затворници, чиято външност действително значително се беше променила. Те носеха изискани туристически екипи и всеки бе провесил на рамо зелен барабан за събиране на билки.

— В безопасност сме — рече Натер. — Майорът отсъства, сестрите му също. Аз ще си доставя удоволствието да нощувам тук и по-късно ще пиша на майора, че при бягството си съм се възползвал от неговото гостоприемство. Той ще излезе извън себе си от яд. Елате, ще заобиколим селото! Ние сме естествоизпитатели, които са се заблудили по време на излет. Така няма да направи впечатление, че идваме откъм нивята.

Те закрачиха към замъка, чиито прозорци вече тънеха в здрач.

Там циганката беше много радушно приета от икономката. Двете деца не можеха да премълчат това, което бяха узнали.

— Знаете ли кого сме ви довели, добричка ми фрау Хартман? — попита Магда.

— Е?

— Прочутата Лилга, за която папа толкова много ни е разказвал. Тя може да предсказва и е всезнаеща. Вече пророкува, че Герд ще стане мой мъж. Но сега идва най-главното за вас: Лилга познава именно вашия годеник и знае също къде се намира.

— Моят годеник? Аз нямам такъв. Кого имаш предвид детенцето ми?

— Бащата на Герд.

— Възможно ли е? Не, той е мъртъв, иначе щеше да дойде.

— Напротив, жив е! Нали, Лилга?

— Да, жив е и аз съм разговаряла с него.

Икономката пребледня в радостен уплах.

— Боже, дано е вярно това! Говорете, бързо!

— Кажете ми първо всичко, което знаете за него! — помоли циганката.

— Казваше се Балдуин Шуберт и беше кормчия на един търговски кораб, когато се запознах с него. От роднините си имаше само един брат на име Томас, за когото ми разказа, че чиракувал при придворния ковач Брандауер във Фюрстенберг. После Балдуин тръгна по море и никакъв не се чу. Или пък се е върнал и не ме е намерил, тъй като бях принудена да се омъжа за друг и трябваше да напусна с него родината.

— Никога ли не сте се обърнала към неговия брат?

— Веднъж исках да му пиша, макар да не знаех дали е още при Брандауер, но моят мъж си дойде и прочете писмото. Той се отнесе по такъв начин с мен, че никога вече не посмях да съставя писмо. Може би си мислеше, че ще изгуби Герд, който, кажи-речи, сам ни изхранваше. Значи Балдуин е жив?

— Да. Той сега е щурман на „Тигър“, на който понастоящем заповядва ескадреният командир Артур фон Фалкенау. Последният му е повече приятел отколкото началник и аз мога да ви уверя, че нещата му вървят добре.