Читать «Островът на скъпоценностите» онлайн - страница 29
Карл Май
При портата ги посрещна управителят, за да им вземе конете. Той хвърли удивен, изпълнен с досада поглед към странницата.
— Що за компания пък! Някаква си циганка! Само да знаеше господарят!
— Защо! — попита Магда.
— Защото това не е съпровод за вас, милостива фройлайн.
Малката десетгодишна майорска дъщеря го стрелна с гневни очи.
— Какъв съпровод ми подхожда, аз сама си знам, хер управител! Отведете конете в конюшнята! Ела, Лилга!
Тя улови циганката за ръка и я поведе към входа на жилищната постройка. Герд ги последва. Управителят зяпна сащисано след тях.
— Лилга? По дяволите, тук май здравата я сгафих! Това значи е прочутата ваджина на всички цигани от Норланд и Зюдерланд! Кой можеше да си го помисли! Тя общува с графове и херцози, пък насам идва боса и в дрипи. Трябва час по-скоро да изправя грешката си.
През туй време от другата страна на селото се появи един мъж, който се отби в странноприемницата и си поръча чаша бира.
— Нали на това място му викат Хелпигсдорф? — попита.
— Да — отговори съдържателят.
— И притежателят на замъка там горе е хер майор Хелпиг?
— Да.
— Той не си е у дома?
— Не, отпътува.
— Опаче неговите сестри са си тук?
— Също не. Те са на посещение у съседи.
— Тъй. Кого може да завари тогава човек там?
— Управителят и новата икономка.
— Икономката? Що за мадама е тя? Как се казва?
— Името й е Хартман.
— Хартман? Хм-м. Тя май не е от дълго в Хелпигсдорф?
— Едва отскоро. Хер майорът я доведе заедно със сина й от морето, където се запознал с двамата.
— От морето? Нещата съвпадат. Значи съм пристигнал на правилното място.
Той си плати бирата и се запъти към замъка…
Слънцето се намираше в заход. То позлатяваше фронтоните, зъберите и прозорците на замъка и вече изпълваше покрайнината на отсрещната гора с полусенки. Там бяха застанали трима мъже и оглеждаха лежащата пред тях местност.
— Според пътеуказателя това трябва да е Хелбигсдорф, имението на майор Хелбиг. В гората не ми се спи. За съжаление Хелбиг ме познава. Значи трябва да продължим, но се пита в коя посока да поемем.
Говорителят бе, види се, даващият тон на тримата. Вторият, един много дебел мъж, рече:
— Аз също нямам желание да пренощувам в гората и да си навлека ревматизъм на крайниците. Но също така малко желание имам да продължа. Откак напуснахме колата, съм каталясал до припадък.
— Аз също — пригласи третият. — Тези горски пътища са безкрайно изтощителни.
— Хм-м — изсумтя първият говорител. — Хелбиг често има работа във фюрстенберг. Защо трябва тъкмо днес да си е вкъщи? Само да знаех, че не е тук, то щях да се реша да остана в замъка. Една странноприемница би била опасна за мен.
— Веднага ще разберем как стоят нещата. Там по дълбокия път се качва един пощальон. Тези хора обикновено знаят всичко. Той сигурно е имал работа в замъка.
— Идва насам. Вие се отдръпнете назад, че да не ви забележи! Аз ще се направя все едно го срещам сам и ще го подпитам.