Читать «Островът на скъпоценностите» онлайн - страница 234

— Водопадът, водопадът! Вижте, той изчезва!

Да, водопадът действително изчезваше. Първо най-горната каскада, която се смъкна надолу, докосната сякаш от магическа пръчка. После, но по-бавно, следващите стъпала. Ехтежът ставаше все по-слаб и накрая съвсем престана. След две минути там, където допреди малко една широка водна завеса бе покривала стената, имаше вече само една тънка струя, ромоляща от зъбер на зъбер, от издатина на издатина. Долу при водната повърхност можеше да се различи — макар и неясно, защото слабо се открояваше на тъмния фон — една цепнатина, към която очите на всички се отправиха с напрегнато любопитство.

— И ето го там на, вашият вход към крепостта! — каза Катомбо с тон на най-искрено възхищение. — Наистина, бароне, трябва да отдам пълното си признание на вашата проницателност.

— О-о, хер графе, действително не беше трудно да се проникне зад тайната, като вземеше човек под съображение различните факти. Веднъж следите, които несъмнено навлизаха в клисурата. После вашето уверение, че страничните стени са неизкатерими, в което впоследствие аз самият се убедих. По въздуха също нямаше как търсените да са препуснали и ето как остана само една възможност: водопадът.

— Така, като представяте работата, тя наистина си изглежда съвсем проста. Но казвам ви, аз можеше цяла година да си стоя на това място и пак нямаше да ми хрумне, че зад водопада се крие някаква тайна. По какъв начин, мислите, се довежда водопадът да спиране?

— В това отношение капитанът ще може да ни даде най-добър отговор, Когато… Behold! Ето го че вече идва! И наистина, точно както си го бях помислил, с лодка!

Действително от процепа се изстреля една лодка, в която седеше Шуберт. Тя приближаваше бързо към мястото, на което стояха мъжете. След късо време вече пристана и капитанът скочи от нея.

— Тъй, ето ме пак тук! — засмя се той радостно. — Вероятно вече отдавна сте ме очаквали, ала въжето не можеше да се развие по-бързо, дори и с най-добрата воля. И тъй, работата стои точно така, както предполагахте, хер барон. След като аз…

— Стоп, драги мой! — прекъсна го на словото Фред. — Всички ние естествено сме много любопитни за вашата история, но вие можете също така добре да ни я разправите и по път. Аз съм на мнение да не се заседаваме повече тук, след като сме проникнали зад тайната. Да поемаме край отсрещната страна!

— И петимата наведнъж ли? — попита Герд, като измери с усъмнен поглед малкия съд.

— Защо не! Щом като може да носи трима души, то в случай на нужда ще потегли и с петима, стига мъничко да се посбутаме — рече баща му с крепка увереност.

Та се качиха значи. Санфорд взе греблото, а Шуберт седна при кормилото, другите трима се сместиха и се „посбутаха“. По време на късото плаване морякът „разви въжето“. С ловко гмуркане той изплувал от другата страна на водопада — за щастие без „пробойна в главата“, както се изрази. В царящия тук сумрак, създаван от водопада, веднага забелязал „люка“ в скалата и заплувал към него. В първия миг го обгърнала дълбока тъмнина. Плувайки предпазливо навътре, само след късо време ръката му докоснала някакъв предмет, който стърчал от водата. Това било, както за своя радост установил, лодка. Прехвърлил се в нея, запалил лоената свещ и при нейната слаба светлина различил, че се намира в някакъв канал, който свършвал тук пред едно стръмно водещо нагоре стълбище. Всъщност сега можел да гледа на работата си като уредена и да се върне обратно при другите, но се сетил какво бил казал Фред за някакво „изключване“ на водопада и го поблазнило да проучи нещата по-отблизо. Не му се мислил дълго, а започнал „да се изкачва по вантите“ — по-високо и все по-високо. Лоената угарка била вече пред угасване, когато стълбището стигнало края си. То излизало на един странично водещ и напълно равен ходник. И тъкмо на това място открил търсеното — един своего рода полиспаст, чиито въжета чезнели нагоре в един отвор на потона. Естествено капитанът веднага заел къде е. Заловил се за колелото и го въртял, додето почувствал съпротива. На земята стоял един фенер, оставен тук по някаква причина, който му дошъл тъкмо на сгода. Запалил го от лоената си свещичка и поел надолу по стълбите с възможно най-голямата бързина. Каква радост, когато стигнал долу и забелязал, че водопадът е изчезнал и дневната светлина нахлува в канала! Лампата временно угасил.