Читать «Островът на скъпоценностите» онлайн - страница 236

— Кой сте вие? И какво търсите тук? — попита заплашително.

— Хм, не бъди зъл, старо! Аз искам да посетя господаря ти, най-големият негодяй, който може да има!

— Човече, кой си ти?

— Това може да ти е безразлично. Все ще се запознаеш с мен. Я си дай фенера!

Думите още не бяха отзвучали и той вече му го бе изтръгнал.

— Човече! — закани се кастеланът. — Давай фенера или…

Повече не изговори, а отстъпи няколко крачки назад, тъй като видя към себе си насочено дулото на револвер.

— Бил! — повели Фред.

— Тук! — отговори Санфорд, който беше най-предният в колоната. — Да понапляскам ли малко нехранимайкото?

Кастеланът се обърна.

— Кой е този човек? — запита уплашено.

— Аз съм жив-живеничкият Дявол и идвам да те забера — ухили се Бил. — Не дигай безполезна дандания, просто ще трябва да ме съпроводиш!

Същевременно обви исполинските си ръце около тялото му и го стегна така здраво, че оня не бе в състояние да помръдне.

— Тъй, уреден е! А сега, Фред, можеш да узнаеш от него всичко, което поискаш. Давам ти дума, че той ще пропее. За това аз ще имам грижата.

В първия уплах преди малко от изненадващото нападение на кастелана бе изпаднал и се търколил на земята един предмет, който той бе носил под мишницата. Фред сега го вдигна и огледа.

— Я гледай! Самун хляб! Къде се канеше да го отнесеш, мошенико?

— Бях на път към… исках… да нахраня рибите долу при водопада.

Това извъртане въздейства толкова развеселяващо, че те трябваше всячески да се постараят да не избухнат в гръмък смях, който можеше да ги издаде.

— Тъй, тъй! Ти май ни считаш за доста глупави люде, та очакваш да го повярваме. Но накъде си се канел да идеш, за нас на първо време е без значение. Кажи ни по-добре накъде води този ходник!

— Това не ви интересува!

— Обеснико, говори по-учтиво, инак ще ти разплескам надве сандъка! — заплаши Бил, като засили натиска на ръцете около гърдите му.

Кастеланът изстена.

— Пуснете ме, за Бога, пуснете ме, аз и бездруго ще си кажа!

— Та опиши ми значи пътя! Къде ще стигне човек, ако следва този ходник? — заразпитва Фред.

— Той върви най-напред доста дълго направо. Сетне се стига до една врата, зад която се намира кладенецът на замъка.

— С какво е заключена тя? С някакво резе?

— Не, тя има един секретен механизъм.

— Който на теб естествено е познат?

— Да — отговори кастеланът колебливо.

— Това е добре, защото няма да се наложи дълго да си губим скъпоценното време. Кой още го знае?

— Графът и жена ми.

— Друг никой?

— Не.

— По-нататък!

— От другата страна една врата със същото устройство води към един ходник, който продължава водоравно и свършва пред едно виещо се стълбище.

— Накъде се отива оттам?

— В една кула, която включва само това тайно стълбищно пространство и две разположени над него стаички.

— Кой обитава тези помещения?

Не му се искаше на кастелана да си развърже езика, ала Санфорд, в чиито обятия той беше като восък, бързо-бързо го вразуми.

— Дъщеричката на майор Хелбиг — изпъшка.

— Виждаш ли колко добре в дяваш немски? — ухили се Фред. — Предполагам, че отвътре входът за витото стълбище е замаскиран по някакъв начин, иначе пленницата би могла да ви се измъкне.