Читать «Олд Шуърхенд I» онлайн - страница 7

— Лос ли? Ха, лос, имаш право! — възкликна Паркър, като млясна с уста. — От него става най-чудесното и най-сочно печено, каквото може да има. Помисля ли за лос, винаги се сещам за онзи уестман, който всъщност ме направи ловец.

— Кой е той?

— Преди малко името му бе споменато. Имам предвид Олд Уобъл.

— Какво? Как? Олд Уобъл ли? Този прочут чудак? Значи го познаваш?

— Дали го познавам? Ама че въпрос! Под негово ръководство преживях първото си приключение в Далечния запад, приключение, което… Добре, ще ви го разкажа, макар че после здравата ще ми се смеете. Става дума именно за моя първи лос.

Той се поизкашля, направи многообещаваща физиономия и без да бърза, започна следния разказ:

— Всъщност името му е Фред Кътър, но заради неговата клатушкаща се походка и понеже дрехите му са широки и висят на мършавото му тяло като на закачалка, всички винаги го наричаха Олд Уобъл. По-рано е бил каубой в Тексас и така е привикнал на тамошното облекло, че даже тук, в Северните щати никой не можа да го накара да остави тези дрехи и да ги замени с други.

Той все още ми е пред очите, източен и много слаб, обут в неописуемо безформени чепици и допотопни легинси. Върху ризата, чийто цвят е по-добре да не определям, беше облякъл провиснало каубойско яке, което имаше единственото предимство, че не оставаше нищо „скрито-покрито“. Гърдите и вратът на Олд Уобъл бяха голи, но затова пък под смачканата си шапка винаги носеше увита около главата кърпа, чиито краища се спускаха върху едното му рамо. В пояса му бе пъхнат дълъг ловджийски нож, на ушите му висяха тежки сребърни обици, а в едрата си, кокалеста, потъмняла от слънцето ръка винаги държеше неизменната димяща цигара. Навярно всички са го виждали все така.

Но най-забележителното у него бе старческото му, покрита с бръчки, загрубяло от вятър, слънце и дъжд лице, което винаги бе гладко избръснато. Имаше дебели месести устни, дълъг остър нос и пронизващи сиви очи, от които, макар че клепачите им все бяха полуотворени, нищо не можеше току-така да се изплъзне. Независимо дали лицето му бе спокойно, или развълнувано, по всяко време то носеше израза на превъзходство, което абсолютно нищо не бе в състояние да поклати. И това чувство на превъзходство бе напълно оправдано, защото, въпреки неугледния си външен вид и странната си походка, Олд Уобъл не само беше майстор в ездата, в стрелбата с карабина и хвърлянето на ласо, но не му липсваше и нито едно от онези качества, които истинският уестман трябва да притежава. „It is clear“ бе неговият любим израз, който доказва, че обикновено и най-трудното му се струва лесно изпълнимо и от само себе си разрешимо.

Що се отнася до мен, аз бях известно време на юг в Принстън нещо като касиер и книговодител по строежите, където спечелих толкова, че успях да се снабдя с всичко необходимо и да пристъпя към провеждане на първоначалния си план — да тръгна за Айдахо като златотърсач. Бях истински грийнхорн, пълен новак, и за да не се видя принуден да деля тъй желаните и очаквани богатства с много други хора, взех със себе си само един придружител, Бен Нидлър, който познаваше Дивия запад толкова малко, колкото и аз. Когато слязохме от дилижанса в Игъл Рок, бяхме издокарани като контета и натоварени като магарета все с красиви, добре изработени и лъскави неща, които за съжаление имаха само един недостатък — че не ни вършеха никаква работа. А когато след седмица стигнахме до Пайет Форк, приличахме на истински скитници, бяхме полумъртви от глад и пътем бяхме захвърлили излишните предмети от екипировката си, което ще рече, всичко освен оръжията и мунициите си. Но откровено ще ви призная, че за един хубав сандвич можех да дам цялото си въоръжение, а не се съмнявам, че и Бен Нидлър мислеше така.