Читать «Олд Шуърхенд I» онлайн - страница 6

— Съвсем не изглеждаш лошо, досущ си като изваден от кутийка, ама туй не върши много работа в тези райони, сър. Истинският уестман изглежда иначе. Но въпреки всичко ми харесваш и още веднъж те каня да яздиш заедно с нас. Ние ще те закриляме, защото тъй както си тръгнал съвсем сам, далеч няма да стигнеш. Виждам, че си имаш и кон, или поне едно такова животно, каквото в източните щати наричат със същото име. Навярно си взел твоя гальотаджийски кон, а?

— Може и да има нещо такова, мистър Паркър — отвърнах аз, вътрешно развеселен, че той смяташе за гальотаджийска кранта моя индиански расов жребец, който можеше да се сравни само с врания кон на Винету. Този човек ми харесваше поне също толкова, колкото и аз на него. Ако се присъединях към хората му и после научеше кой съм, сигурно щяха да последват доста забавни сцени. Освен това, ако не за по-късно, поне за предстоящото ми преминаване през Мистейк каньон, неговата компания можеше да ми е от полза и ето защо реших да приема предложението му.

— Тъй си и мислех — продължи той. — Конят ти има същия чист и спретнат вид като теб. Личи си, че и той е участвал в търсенето на отдавна погребани трупове и че иначе не е вършил никаква друга работа. И тъй, кажи ми дали искаш да дойдеш с нас! Тръгваме утре още в ранни зори.

— С благодарност приемам предложението ти, сър, и изрично моля за вашата закрила.

— Ще я имаш, сър, и ми се струва, че няма да ти е излишна. Ще се радвам веднъж да се махнем оттук. Трябва да се очаква, че командирът ще се опита да задържи като скаут мен или някой друг от хората ми… Не мислиш ли и ти така, стари Джош?

Този въпрос беше отправен към един от по-възрастните мъже, чието симпатично лице имаше меланхоличен израз, сякаш дълбоко в сърцето си той таеше някаква голяма мъка. Джош е съкращение от името Джошуа. Както разбрах по-късно, човекът се казваше Джошуа Холи.

— Съвсем на същото мнение съм — отвърна той. — Само туй ни липсва — да вадим кестените от огъня заради военните и при това да си изгорим собствените предни лапи. Да бяха задържали Олд Уобъл, той щеше да е най-подходящ. Мен няма да ме видят. Ще се радвам да се махна оттук и да оставя Мистейк каньон зад гърба си.

— Защо? Да не би да те е страх от призрака на застреляния индианец?

— Да ме е страх ли? Не, но не ми излиза от ума. За мен този каньон е много коварна местност. Там преживях нещо, което не всеки човек преживява, а при това намерих и злато.

— Злато? В Мистейк каньон?

— Йес.

— Невъзможно! Там няма злато!

— Но сигурно е имало, щом го намерихме.

— Значи истина е? Навярно сте го открили съвсем случайно, а, стари Джош?

— Не. Показа ни го един индианец.

— Не е за вярване. Един червенокож никога няма да издаде подобно нещо на някой бял, даже и да е най-добрият му приятел.

— Тогава моят случай е изключение. Дори беше същият индианец, който е бил застрелян там по погрешка. Може би ще ви разкажа историята утре, когато пред очите ни се открие каньонът. Сега нямам такова желание, по-добре да не говорим за това. Я ми подай месото, гладен съм. Вярно, че е само антилопа, но все пак сигурно е вкусно. Бих предпочел парче от гърбицата на бизон или пък филе от лос.