Читать «Олд Шуърхенд I» онлайн - страница 260

— С удоволствие ще ти помогна, но наистина не знам как да започна.

— Защо?

— Защото е трудно да опишеш човек, който няма никакви особени белези и изглежда тъй, както стотици други хора.

— Висок ли беше, нисък, дебел или слаб?…

— Колкото до това, той имаше горе-долу моята фигура. Възрастта му също би могла да отговаря на моята. Впрочем, както вече споменах, изглеждаше като всички други хора и наистина не знам какво да опиша от външността му.

— Съвсем ли няма нищо, което да бие на очи?

— Абсолютно нищо.

— Нищо особено?

— Нищо.

— Можеш ли да си спомниш зъбите му?

— Зъби… а-а, вярно, зъбите му! Това може да послужи за едно описание.

— Кое, кое? Не ме карай да чакам толкова дълго!

— Мътните го взели, изглежда, много бързаш, мистър Шуърхенд! Ами на него му липсваха два зъба.

— Къде?

— От дясната страна един и от лявата друг.

— На горната или на долната челюст?

— Естествено на горната — вероятно и ти знаеш, че липсващите зъби на долната челюст не се забелязват тъй лесно. От едната и от другата страна му липсваше по един зъб и това, сега си спомням, придаваше особен израз на лицето му, когато говореше, а оказваше влияние и върху говора му. Винаги произнасяше „с“-то с известно съскане.

— Той е, той е! Той е човекът, когото търся! — извика Олд Шуърхенд, кажи-речи, ликуващо.

— Какво? Нима си търсил този човек?

— И то как! От дълги години! Из всички щати, из цялата савана, из девствените гори, каньоните на високите плата и дълбоките клисури на Скалистите планини! Преследвал съм го с леко и крехко кану, гонил съм го в дълбокия сняг на Мисурийската равнина!

— Преследвал си го? Значи е твой враг?

— По-голям враг от него не мога да имам.

— Позволи ми да изкажа учудването си! Този Дан Етърс изглеждаше безобиден като пеленаче.

— Той е демон, сатана, какъвто дори и в ада няма да намериш. Преди много години той ми…

— Мълчи, мистър Шуърхенд! — прекъснах го аз. — Сега си развълнуван. Не е ли възможно да се лъжеш в самоличността на този човек?

— Не, не и пак не! Той е…

Той не разбра предупреждението ми и се накани да продължи, но му хвърлих предупредителен поглед, който го накара да дойде на себе си. Замлъкна, направи опит да се овладее и после вече по-спокойно додаде:

— Но сега не му е времето за тези неща. Това са стари истории, в които не искам пак да се ровя.

— Разрови ги, мистър Шуърхенд! — каза „генералът“ — Може би ще излезе нещо интересно, което заслужава да се чуе. Няма ли да ни го разкажеш?

— Ще бъде много скучно. И така, къде се срещна с този Етърс? Долу във форт Теръл ли?

— Йес, във форт Теръл, както споменах преди малко.

— И се кани да поостане там?

— Тъй мисля. Поне така каза.

— Докога?

— Една седмица, ако съм чул правилно.

— А колко време измина от разговора ви?

— Четири дни.

— Четири дни!

— Защо го повтаряш с такъв особен тон? Да не се каниш да отидеш там?

— Да, ще отида, трябва да отида!

— Но може би той си е тръгнал!

— Тогава ще го последвам! Ще следвам дирите му накъдето и да се е отправил!

Той отново забеляза предупредителния ми поглед, най-сетне седна, прекара длан по лицето си и завърши с думите: