Читать «Олд Шуърхенд I» онлайн - страница 15

Мигновено То-ок-у слезе от отсрещната стена и дотича с бързи скокове. Когато много предпазливо подадох глава от дупката, той оглеждаше огромното животно и с усмивка ме подкани:

— Нека моят бял брат излезе! Този „пеере“ („елен, лос“, на езика на шошоните) падна убит от твоя куршум и следователно е твой.

— От моя куршум ли? — попитах с удивление, докато, пълзейки, се измъквах от дупката.

— Да! — кимна ми той с лукаво изражение. — Ти си Ат-пуй. Доброто сърце, и искаше да ни спасиш живота. Тогава нека в замяна на това пожънеш слава в очите на твоите хора. Воините панащи предадоха своя вампум и дойдоха преди вас в долината на лосовете, където бяха скрили оръжията си. Сигурно не сте намерили там никакъв друг дивеч освен малкото дете на лоса, което видях върху гърба на мулето ви. Ти беше тъй искрен да ми кажеш, че все още пропускаш целта, но ще трябва вече да го премълчаваш, защото желая твоите спътници да започнат да те уважават така, както аз те обичам. Настаних се на онази скала, за да изчакам воините ми да подгонят животното към мен. Тогава те видях и веднага реших да ти го подаря. Нека се знае, че то е убито от твоя куршум, за да се покриеш със слава, докато куршумът ти наистина започне да улучва. Твоят брат не ме видя и аз си тръгвам, за да не ме забележи. Моите очи искат пак да те видят. Аз казах. Хау!

Той ми стисна ръката, бързо се отдалечи и изчезна в отвъдната долина.

Такава бе благодарността на един тъй наречен дивак. Той ми преотстъпваше славата, която по право му се полагаше. Трябваше ли да откажа този дар? Не, бях твърде слаб по характер, ай… твърде млад за подобно нещо. Освен това Олд Уобъл ми се беше присмял. Вярно, сбърках тогава, приех една лъжа, реших да се надувам с чужди заслуги, но нека пък старият уестман ми завидеше, на мен, грийнхорна!

Спуснах се в другата долина. Далеч-далеч от скалистата седловина стоеше Бен с мулето, което бе здраво и читаво. Направих му знак да се приближи и го поведох нагоре към мястото, където лежеше лосът. Разбира се, отново бях взел пушката си в ръка. Той не беше видял индианеца и изобщо никой не знаеше, че го познавах. Следователно Бен в никакъв случай нямаше да се усъмни в това, че аз бях убил животното. Лесно можете да си представите неговото учудване, удивление и… неговата завист!

Стана ми жал за него. Ето защо, и както откровено си признавам, за да облекча нечистата си съвест, му направих предложение да каже на Олд Уобъл, че той е убил дребното животно, „малкото дете на лоса“. Той толкова се зарадва, че ме прегърна. Трябваше да остана при плячката си да я пазя от хищници. Нидлър тръгна с мулето към мочурището, за да доведе Олд Уобъл и Литън. Пристигнаха едва в ранния следобед. През този ден на двамата не им се беше мернал никакъв лос. Стария стоеше като онемял пред моя улов. Най-сетне призна, че много рядко е виждал такъв едър екземпляр. Завистта лъхаше просто от цялата му люлееща се фигура със странно разтърсващи се крайници. После изпод полуспуснатите си клепачи той ме измери с, кажи-речи, заплашителен поглед и ми каза: