Читать «Олд Шуърхенд I» онлайн - страница 14

Не можах да видя какво ставаше в предната част на втората долина, защото местоположението ми не бе достатъчно високо. Но по-нататък забелязах седмина индианци на коне, които, образували широк фронт, крещяха с все сила и бавно се придвижваха напред. Виковете им се приближаваха все повече и повече и накрая станаха толкова силни, че мулето ни, което беше останало долу, обзето от опасения, започна усилено да размахва уши и да върти опашка. Ето защо изпратих Бен да го успокои.

Тогава погледът ми падна върху отсрещния стръмен склон отвъд седловината, издигащ се на около четирийсет крачки от мен. За мое удивление точно там видях да седи един индианец. Беше То-ок-у, Бързата стрела, който многозначително ми кимна, а после сложи дясната си длан върху устата — знак, означаващ за индианците мълчание. Откъде се беше взел? Защо трябваше да мълча? Завчера той беше невъоръжен, а сега напреки върху коленете му лежеше карабина. Докато размислях над тези неща, шумът се приближи още повече. Чух как нейде под мен се търкалят камъни и погледнах надолу. Господи, що за чудовище видяха очите ми! Със силно гневно сумтене то се изкачваше откъм другата долина по височината. При холката си бе високо повече от два метра, имаше късо, тромаво, някак недодялано тяло и дълги крака, широка провиснала горна устна, сплъстена брада и яростно святкащи очи — ето в какъв вид то се появи горе на седловината. А щом видя там близо пред себе си Бен Нидлър и мулето, чудовището отхвърли назад грозната си глава с широките мощни лопатоподобни рога и се втурна към мен. Когато от своя страна Нидлър зърна само на пет-шест крачки от себе си този великан да изниква сякаш изпод земята, нададе вик на ужас, захвърли пушката си, обърна гръб и побягна, не, започна да се търкаля презглава по стръмнината надолу към отсамната долина. Мулето не прояви по-голям кураж от своя господар. То също тъй бързо отскочи назад и като стрела се спусна по склона на седловината, но за щастие, пързаляйки се на четирите си крака като на шейна.

Нямах време да видя дали и двамата достигнаха щастливо долината, защото великанът се беше обърнал към мен и не забеляза, че пътят му в онази посока се бе освободил. С дълги мощни скокове той се изкачваше право към мен. Аз не бях по-малко ужасен от Бен. Ръката ми изтърва пушката. Бягство, само бягство! Заскачах от камък на камък по скалистия склон, а чудовището хукна подир мен. Ето че пред очите ми в скалистата стена зейна голяма дупка и аз пропълзях в нея тъй бързо, както никога през живота си не бях изчезвал в дупка. Отворът й се затъмни, понеже звярът напъха вътре главата си, доколкото му позволяваха широките рога. Сумтеше като дявол и аз почувствах горещия му дъх в лицето си. Но страхът на подгоненото същество се оказа по-силен от гнева му. То издърпа главата си и отново се втурна да бяга. При това обърна гърдите си към седящия отсреща вожд, който хладнокръвно бе изчаквал този момент. Той се прицели за секунда, натисна спусъка и… лосът рухна на земята.