Читать «Мечтател» онлайн - страница 2

Тъй минаваше денят. Надвечер беше друго: горещината намаляваше, въздухът ставаше прозрачен и мек, прохладен ветрец милваше лицето, ободряваше, вълнуваше кръвта. Боянов не пазеше вече главата си от слънцето и стоеше или пак на пейката. Или се разхождаше назад и напред из двора, не беше вече тъй отпуснат и ленив. Мозъкът му се раздвижваше, той започваше да живее, да мисли, а главно — да мечтае. Прекарал младостта си в денонощна служба над апарата, изпитал много неволи и много нужди, живо свидетелство на които бяха хлътналите му гърди и без време прегърбената му фигура, той усещаше сега трескава и неугасима жажда да живее, прекарваше през ума си всички възможни радости, които не беше изпитал, всички наслаждения, които не познаваше. И малко по малко в душата му вземат връх тия необуздани желания, тази опожаряваща мъка за любов и за жена, която изпитва всеки самотник. Крачките на Боянова започват да стават по-бързи, той гледа прехласнато, очите му са запалени и горят. Отсега нататък в неговото въображение неотлъчно стои и го омайва с неотразимата си съблазън образът на една жена, която той добре познава. Това беше Маруся, дъщерята на Остап Петренко, един от ония казаци, които бяха се настанили в едно съвсем близко, едва на три-четири километра оттук, село. Всеки празничен ден Маруся дохождаше на станцията сама и пеш и червеният й чадър отдалеч още се люлееше и блещеше измежду нивите, като голямо някакво цвете. Тя пристигаше малко заморена и пламнала от слънцето, но весела, бодра, разменяше с Боянова някоя и друга дума, докато си починеше, след това поискваше перо и мастило, сядаше до една маса под акациите и започваше да пише писма. Тя пишеше много писма, често пъти това траеше два или три часа. Когато свършваше, Маруся пущаше писмата си в кутията и отново приказваше с Боянова, смееше се и го гледаше доверчиво със сините си очи. Тя имаше руси коси, беше висока и стройна. Боянов ставаше свободен, говореше много, като постоянно разсмиваше Маруся със своя руски език, и твърде често и продължително спираше очи върху облите гърди и силните бедра на момичето. Най-после тя си отиваше и Боянов със скръб гледаше как червеният й чадър потъва и се губи из нивите. Нейният образ продължаваше да стои във въображението му и вечер до късно не го оставяше да заспи. Той се обвиняваше в нерешителност и несръчност, измисляше хиляди хитрини и лукавства, които биха му осигурили пълен успех, ако беше си послужил с тях. Даваше си дума да бъде по-смел и по-нападателен и, наред с най-идиличните си планове — да предложи ръката си на Маруся, да живее в село с нея и дори да ходи с рубашка и да пусне брада като същински казак, — кроеше и други, много по-опасни и рискувани: решаваше да излезе някой празничен ден в нивите извън село, да чака там, докато се покаже червеният чадър на Маруся, и да я срещне. По това време в полето рядко има хора. Но още на другия ден, наедно със слънчевата светлина, всички тия планове се изпаряваха, той нямаше нито куража, нито желанието да ги изпълни, толкоз повече че твърде на място си припомняше, че Маруся е яка и храбра мома и нейният чадър, въпреки копринения си плат, има доста здрава дръжка.