Читать «Мечтател» онлайн - страница 6

Те се върнаха. Боянов ги посрещна, сварил вече да тури яката си, постъкмен и сресан. Попитаха могат ли да подадат телеграма — той на часа им услужи. Знаеше вече имената им, отде са и къде отиват. След малко, като отколешни познати, те седяха около една валчеста маса под акациите и приказваха.

— От две години, значи, сте тук — говореше високият господин, който се казваше Лозев. — От две години, в тая пустиня, в тоя Диарбекир. Много. И, струва ми се, господин Боянов, и вие като мене не сте май добре със здравето? Имате малария, може би?

— А, не. Нищо не ми е, здрав съм. Но знайте, лошата храна, седещия живот…

— Е, да, е, да…

— А семейството ви, господин Боянов — пак тъй съчувствено се обърна госпожата, — е в града, нали? Разбирате ли ги, колко деца имате?

— Аз не съм женен, госпожо, ерген съм.

И без да се смути ни най-малко, Боянов погледна госпожицата и се усмихна снизходително някак, като че искаше да каже: „Колко недоглеждат и колко глупави понякога са старите хора, нали?“ Госпожица Вяра му кимна с глава и също се усмихна.

— Ах, мамо! — извика тя — не виждаш ли, че господин Боянов е млад човек.

Лицето й беше сериозно, но в очите й, които обгръщаха цялата фигура на Боянов и като че и през шапката му виждаха, че главата му е без коса — бликаше весел и несдържим смях. Госпожа Лозева се извини, като казваше, че човек всякога може да сбърка.

— Е, да… е, да… — говореше някак смутено господин Лозев.

Вечеряха наедно. Боянов се освободи от всяко стеснение и обхванат от същинска треска, говореше непрекъснато. Разправи откъде беше започнал службата си и в кои градове беше стоял, разпростря се особено надълго да описва скарването си с някакъв си големец, който го преследвал и на чиято отмъстителност се дължи и захвърлянето му в това отстранено и диво село. Той забрави да яде, но не прекъсна нито минута да говори. От време на време той срещаше погледа на госпожица Вяра, все тъй изпитателно и някак зачудено спрян на него, на устните й играеше все тази едва уловима усмивка. Ободрен още повече от нейното внимание, Боянов продължаваше безкрайните си разкази. Старите хора, както се виждаше, отдавна бяха престанали да го слушат, но одобрително поклащаха глава. „Е, да! е, да!“ — често говореше господин Лозев.

Те привършиха вечерята си и едвам сега можаха да забележат навреме, че наоколо е някак много светло. Месецът беше изгрял. По дрехите им и по земята акациите хвърляха черните си сенки, изпъстрени с трептещи, прилични на жълтици петна. Нощта беше топла, тиха и с една неотразима сила зовеше навън. Решиха да се разходят и само когато бяха вече извън селото, пред тях се откри всичката прелест на лунните нощи в полето. Хоризонтът не се виждаше, не се изпречваха никъде масивните и тежки очертания на планини, нямаше ни гори, ни дървета. От всички страни ги обгръщаше само една глуха и млечнобяла пустота, над тях широко се разстилаше небето, запалило сега само най-едрите си звезди, с белия и светъл диск на месеца пред тях. Беше тъй тихо, че отсечено и ясно долиташе всеки звук: чуваха се звънци, но стадата не се виждаха, обаждаше се току пред тях пъдпъдък, изцвилваше някъде кон и след туй също тъй ясно се чуваше как пръхти. Отсреща някъде слизаха кола, навярно натоварени със снопи, защото скриптяха непрекъснато и остро, и изведнъж оттам младежки гласове запяха провлечена и страстна татарска песен. Госпожица Вяра беше много весела. Тя ту изпреварваше надалеч компанията, тичаща сама, и белите й дрехи блещяха като сняг, като че върху тях се събираха всичките лучи на луната; ту се връщаше назад, спираше се и гледаше към небето и тогаз Боянов ясно виждаше цялото й лице, и очите й, изпълнени с възторг и с лучи, и тъмния венец на косите й, и краищата на воала й, които се развяваха под раменете й, също като крила. Господи! Откъде дойде това щастие за него, той буден ли е, или виждаше измамлив някакъв сън? Едно страстно желание усещаше той: да тича наедно с нея, да споделя всичките й лудории и когато тя, спряна някъде, се загледваше в някоя звезда, да бъде близо при нея, погледът му да се слива с нейния и наедно с него да отива към небето — като молитва, като благодарност към бога, като песен! Всичко това минаваше през ума на Боянова, но той нямаше тая смелост, пък и уважението, което дължеше към старите, го задържаше. Все пак никога не му е било тъй весело и тъй леко на душата и загледан в стройната фигура на момичето, която плуваше из лунната светлина, като бяло някакво видение, той говореше безспир, говореше без умора. Обаждаше ли се отнякъде куче, той почваше да говори за овчарство, обаждаше ли се пъдпъдък — говореше за лов, ако пък госпожица Вяра споменеше за името на някоя звезда-започваше уроци по астрономия. И макар че беше еднакво непосветен във всичко, струваше му се, че говори интересно и хубаво, като никога. Ободряваше го преди всичко госпожица Вяра, която го слушаше и понякога му отговаряше. Веднъж дори, когато бяха наблизо, стори му се, че тя твърде интимно, макар и за малко време, го хвана подръка.