Читать «Мечтател» онлайн

Йордан Йовков

Мечтател

Като се пазеше от слънцето, гологлав и по чехли, началникът на пощенската станция Боянов тръгваше най-напред надлъж из пруста, слизаше след това под сянката на акациите на двора и, все тъй бавно и с ръце отзад, продължаваше да се разхожда. Това беше една обиколка, която той, също като затворник, повтаряше по стотина пъти на ден. Станцията — малка крайгранична станция — заемаше едното крило на селския хан, наречен от стопанина му с примирителното име „Международна странноприемница“. Все пак тая сграда беше нова още и, боядисана бяло и зелено, изглеждаше твърде приветлива.

Когато Боянов достигнеше противоположния край на хотела, мъчно можеше да се удържи там и като излагаше на слънцето оголялата си глава, която блясваше за миг като огледало, отиваше да понадникне в кръчмата. Разочарованието му идваше веднага, защото пред него се изпречваше това, което беше виждал хиляди пъти вече: на тезгяха, зад една барикада от шишета, напълнени с разноцветни течности, стоеше съдържателят на международната странноприемница, Алекси, и прелистваше тефтерите си, но тая работа той вършеше не вече с това усмихнато и сладко лице, с което посрещаше гостите си, а с друго, начумерено и почти свирепо, защото една-две страници само от неговите тефтери го принуждаваха веднага да напусне международното съгласие и да преминава, с други думи, в положение на война. Лошото му настроение, може би, беше причината, задето малкото посетители по това време също тъй мълчаха. Боянов се завъртяваше из кръчмата, без да каже или да му кажат нещо, отправяше се уж да седне на някоя маса, но от несметените динени кори и семки се подигаше цял рояк мухи, в лицето го удряше горещата светлина, която идеше през прозореца. И като се заглеждаше за миг, разсеяно и уморено, към стената, отдето, както всякога, му се усмихваше едно женско лице от рекламния афиш на някаква бирена фабрика, Боянов излизаше навън с още по-пораснало отчаяние. Той минаваше пак под сянката на акациите, изкачваше се на пруста и като че ли уморен от тежък път, хвърляше се и лягаше на една пейка, удобно и меко постлана. Очите му не виждаха нищо друго, освен едно поле, изгоряло, сухо, пресечено с прашни пътища, из които от време на време пробягваха вихрушки. Страшната горещина съвсем го разслабваше, разтапяше сякаш мозъка му, и обхванат от непобедима леност, той лежеше без ни една мисъл в главата си, без всяко желание за каквото и да било, отпуснат, апатичен, с тъпа и неясна болка в душата си.

Понякога, стреснат от тракането на апарата, той скачаше, довличаше се до станцията, но веднага всичката му енергия отпадаше и като забелязваше от прозореца, че раздавачът Ангел се връща, дочакваше го, колкото да му предаде разгънатата лента, а сам или започваше бавната си разходка из пруста и под акациите, или най-често — лягаше пак на пейката си. Той не усещаше никакво гризене на съвестта си, защото работа в станцията почти нямаше, пък и колкото имаше, раздавачът я вършеше сам, с готовност и с някаква скрита амбиция. Наистина, това го правеше високомерен и надут, но Боянов малко искаше да знае за тоя глупав и извънредно противен човек. Оженен наскоро, той беше толкоз подозрителен и ревнив, че заключваше жена си и тъй дохождаше на работа. „Глупец! — възмущаваше се в ума си Боянов — кой знае каква хубавица е кривогледата му жена, та я и ревнува пък!“ Но неговите мисли за раздавача и за жена му спират на тая точка и натежалите му клепачи от само себе си се затварят.