Читать «Обикновен човек (Драма в четири действия)» онлайн - страница 18

АНИЧКА (сяда и се замисля. Чува се шум, караница. Аничка звъни).

ЛЮБЕН (влиза).

АНИЧКА. Какво има? Кой вика?

ЛЮБЕН. Някакви хора искат да влязат, пък майстора… пък бай Рашко не ги пуща. Те и отзарана дохождаха.

АНИЧКА. Отиде ли си г-жата, която беше тук?

ЛЮБЕН. Отиде си.

АНИЧКА. Слушай, Любене… Не, бай Рашко да доде. Кажи на бай Рашка да доде още сега при мене. (Любен излиза; чува се шум, после утихва.)

РАШКО (влиза). Какви хора бе… не разбират от дума!

АНИЧКА. Какво има?

РАШКО. Двама души… едвам ги изкарах навън. Искат да влязат насила. Искат да се разправят с директора.

АНИЧКА. Но какво има?

РАШКО (с колебание). Тия двамата… дали заявление за служба, г-н Струмски им взел по 10 000 лв. за гаранция и сега ни на служба ги назначава, ни гаранцията им връща. Затуй го търсят. Заканят се, заплашват. Едвам ги изтласках навън.

АНИЧКА. Боже мой, какви работи стават! (Стои, мисли.) Аз трябва да намеря Саша. Трябва да му кажа. (Излиза.)

РАШКО (поклаща глава, туря очилата си и се готви да седне на бюрото. Влиза Малчева).

МАЛЧЕВА. Директора иде!

Рашко става и бързо излиза.

СТРУМСКИ (влиза). Малчева, ще ви продиктувам едно писмо, пригответе се. (Разхожда се.) Пишете: „Г-да, в отговор на последното ви писмо… имаме чест… да ви съобщим… съобщим… следното“… Писахте ли? „Да ви съобщим следното“… (Звъни. Чува се разговор.)

СТРУМСКИ. Какво има? Кой говори там?

ЛЮБЕН. Искат да влязат.

СТРУМСКИ. Кой иска да влезе?

ЛЮБЕН. Павлина, г-жа Антонина, Николачко и Пончев.

СТРУМСКИ. Кажи им да си вървят! Аз имам работа. Човек не може да погледне работата си от посетители. Кажи им да си идат! Днес не приемам, да додат други път… Чакай! Да кажеш на портиера да заключи вратата и да не пуща никого, разбра ли? Никого! Хайде, върви си! (Любен излиза. На Малчева.) Докъде бяхме стигнали?

МАЛЧЕВА… „Имаме чест да ви съобщим следното.“

СТРУМСКИ. Да, „имаме чест да ви съобщим следното“. (Ходи, мисли.) Я остави! Ще го напишем друг път. Не ми се работи сега. (Сяда.)

МАЛЧЕВА. Вие изглеждате уморен.

СТРУМСКИ (прозява се). Да, уморен съм. Не съм спал.

МАЛЧЕВА. Имате много работа тези дни.

СТРУМСКИ (гледа я усмихнат). Каква работа? Гулял съм нощес до четири часа. Работа, казвате. Да, доста се поизмъчихме от ядене и пиене.

МАЛЧЕВА. Трябва да е било весело.

СТРУМСКИ. Щеше да бъде още по-весело, ако бяхте и вие там.

МАЛЧЕВА. Аз? Г-н директоре…

СТРУМСКИ. Вие никога не сте дохождали с мене. Елате сега с мене. (Сяда до нея.) Да отидем сега… Колата е долу. Ще се разходим… ще бъдем сами. (Прегръща я.)

МАЛЧЕВА. Оставете ме. Ще доде някой. Г-ца Аничка иде.

СТРУМСКИ (става, поглежда през вратата). Да продължим писмото. Седнете, г-це, на мястото си. Докъде бяхме стигнали?

МАЛЧЕВА. Сега ще видя. (Чете.) „Имаме чест да ви съобщим следното“…

СТРУМСКИ. Да, пишете: „Цените, които ни искате… са много високи… и не отговарят… и не отговарят на днешните… на днешните пазарни цени“… (Отива и сяда до Малчева.) Вий толкова ли се боите от мене? Защо се боите от мене?

МАЛЧЕВА. Не се боя, но…

СТРУМСКИ. Кажете…