Читать «Обикновен човек (Драма в четири действия)» онлайн - страница 16

Г-ЖА АНТОНИНА. Какво ли? Тез пари как са печелени, сиромашки пари са! За тез пари децата ми горят накрай света.

ПАВЛИНА. С каква мъка съм спестила тез две хиляди, та да си купя крачна машина! Какво съм аз? Една бедна жена, вдовица…

НИКОЛАЧКО. И аз рекох: ще си помогна да направя етажа. Откога съм турил плочата, три години има.

РАШКО. Е, какво искате сега? Парите ви са пари. Не сте ги хвърлили на вятъра, в банката сте ги турили. Лихвата им тече. Какво претендирате?

Г-жа Антонина гледа гневно, Павлина мълчи с прехапани устни.

НИКОЛАЧКО. Там е работата, че нещо такова се носи във въздуха… Казват, че някои обстоятелства неблагоприятно се слагат, т.е. че банката…

Г-ЖА АНТОНИНА. Банката ви фалира! Туй е! Кажи му го направо. (По-троснато.) Банката ви фалира!

РАШКО. Какво, какво?… Слушай, таквиз приказки не мога да слушам. Вий прекалявате! Вий не знайте как да се държите в едно учреждение. Не може, не позволявам. Ако ще говорите тъй, излезте си…

Г-ЖА АНТОНИНА. А-а-а! Тъй ли? Де е директора? Да доде директора тук! (Тропа с крак.)

ПАВЛИНА. Като ви е наред банката, от колко месеца не си получавал заплата?

РАШКО. Кой ти каза, че не съм получавал заплата?

ПАВЛИНА. Буля Стаменка каза.

РАШКО. Знай ти тебе буля ти Стаменка. Аз може да съм си оставил заплатата като влог, сиреч на съхранение, за да получавам лихва. Какво мислиш… Банка е туй… Какво мислиш?

НИКОЛАЧКО (прави отчаян жест).

Г-ЖА АНТОНИНА. Хайде да си излезем. (На Рашко.) Ний пак ще додем. Кажи на директора, че ще додем.

РАШКО. Добре, добре. Елате утре.

Г-ЖА АНТОНИНА. Не, подир малко ще додем.

НИКОЛАЧКО (клати замислено глава; излизат).

ПОНЧЕВ (остава последен до вратата). Дай двайсет лева назаем.

РАШКО. Нямам пари, излизай.

ПОНЧЕВ. Дай двайсет лева за едно питие.

РАШКО. Нямам, ти казвам, отивай си.

ПОНЧЕВ. И туй било банка! (Излиза.)

РАШКО (вратата се притваря за малко и пак се отваря). Заповядайте, г-жо… Заповядайте…

Г-ЖА ЖЕНИ (влиза, оглежда кабинета).

РАШКО. Заповядайте, г-жо, седнете. Г-н директора сега ще доде. Почакайте, ще доде. Ей сега ще доде. (Излиза.)

Г-ЖА ЖЕНИ (сяда; все продължава да оглежда кабинета).

СТРУМСКИ (още от другата стая). Аничке! Забравих нещо… А… (Сепва се.) О, Жени… кога си дошла? (Отива към нея с намерение да а целуне ръка.)

Г-ЖА ЖЕНИ (спира го). Моля! Няма нужда. Стой си там. Няма нужда от любезности. Мина се времето на лъжите.

СТРУМСКИ. На лъжите?

Г-ЖА ЖЕНИ. Да, на лъжите. Аз съм дошла по работа. Искам да се обясним сериозно… за последен път. Не се опитвай да ме залисваш, излишно е… (Показва му кресло.) Седни!

СТРУМСКИ (сяда). Добре, Жени. Кажи, аз слушам.

Г-ЖА ЖЕНИ. Искам си парите. Не ща да чуя за никакви причини, извинения и пр. Сита съм на туй. Парите си искам, това е. Още сега, още днес.

СТРУМСКИ. Жени, как ми говориш… Като че сме чужди. Като че не знаеш чувствата ми към тебе.

Г-ЖА ЖЕНИ. Без преструвки, без преструвки. Искам си парите.

СТРУМСКИ. Е, добре, Жени, може ли такава голяма сума да се върне изведнъж? Коя банка може да го направи? И най-силната банка не може да го направи. Те са 800–850 хиляди лева — цял милион.