Читать «Обикновен човек (Драма в четири действия)» онлайн - страница 20

СТАМЕНКА. Никой не е дохождал.

РАШКО. Отзарана мина една жена и ми се стори, че гледаше обявлението. Не е дохождала, значи.

СТАМЕНКА. Стаята вече два месеца как стои празна. Никогаж не е стояла толкоз. (След късо мълчание, загрижено.) Не можахме да разберем какво стана с Аничка. Да не би пак да си е отишла при баща си?

РАШКО. Не, тук е. Не е била при баща си, аз питах. Тука е тя, но де е и какво прави — туй не знаем. Десет месеца вече откак се е изгубила.

СТАМЕНКА. Павлина казва, че я видяла.

РАШКО. Де я видяла?

СТАМЕНКА. Тук минала, покрай нас. Вчера ли, онзи ден ли, минала.

РАШКО. Не може да бъде. Кой знай как е гледала Павлина. Да мине Аничка покрай нас, че няма да се отбие.

СТАМЕНКА. И аз тъй ще кажа: да беше Аничка, щеше да се отбие. (След малко.) Какво да правим, да дадем ли обявление във вестника?

РАШКО. За какво, за Аничка ли?

СТАМЕНКА. Их и ти… За стаята, няма да я държим празна. Казват, че държавата щяла да намали наемите.

РАШКО. Да ги намали. Какъв наем вземаме ний, та ще ни е страх. Да му мислят богатите. Но не е право. Ако държавата иска да намали наемите, да намали най-напред данъците, а банките да намалят лихвата. Главно лихвата. Хората имат задължения, как ще ги плащат, ако се намалят наемите. Не може. Капиталът не се рентира.

СТАМЕНКА. Ух и ти… много разбираш!

РАШКО. Кой беше ма, Стаменке, шест месеца банков чиновник? Не съм бил разбирал… Камбио, конте коренте… Сконто… аконто, помня ги… Зная ги аз тез работи.

СТАМЕНКА. Много приказваш. Знаеш добре какво произлазя от многото приказване. Стига.

РАШКО. Ще се скараме, значи, а? (Чука се.) Влез! (Пак се чука сяабо.) Гледай как чука, като че дращи коте. (Високо.) Влез?

Вратата се отваря. Влиза млада жеяа, бледна, доста скромно облечена. Един миг Рашко и Стаменка, а също и Любен я гледат, без да могат да я познаят.

РАШКО и СТАМЕНКА. Аничка!… Аничке!

АНИЧКА. Аз додох… аз няма да стоя много… аз додох само… (Не може да продължава, сяда на миндеря, закрива очи и заплата.)

СТАМЕНКА (затичва се към нея). Аничке! Какво има, Аничке! Аничке… Анячке, ако ти се е случило нещо, кажи. Аничке, ний сме свои. Кажи, ако ли…

АНИЧКА. Нищо не ми е… домъчня ми. Аз додох… Аз няма да стоя много… видях обявлението за стаята и искам да ви попитам няма ли да я дадете пак на мене…

РАШКО. Ех, Аничке! Туй ли било!

СТАМЕНКА. Стаята е празна, Аничке, взема я, като искаш.

АНИЧКА. Аз ще си плащам.

РАШКО. Е… виж сега… Дадено! Дадено!

СТАМЕНКА. Лесно е то за плащането, ний се знаем. Ами де се изгуби ти, Аничке? Не доде, не се обади.

РАШКО. Ей сега приказвахме за тебе, дето има една приказка…

СТАМЕНКА. Преди да влезеш, приказвахме за тебе. Де беше досега?

АНИЧКА. Ох не ме питайте, после ще ви разкажа. Аз много страдах, много претеглих. (Заплаква.) После ще ви разкажа всичко… Сега съм дошла да ви искам една услуга, за стаята…

РАШКО. То се свърши, Аничке!

АНИЧКА. Аз имам своя квартира, но днес получих телеграма от тате, че иде. Аз много се мъчих да го отвърна, да не дохожда сега, но не можах. Той ще доде, днес пристига. А пък аз не искам, невъзможно ми е да го посрещна там, гдето живея сега, тясно ни е, има и други причини, аз после ще ви кажа. Не мога да посрещна тати там, за мене е по-добре да ме намери тука… Пък и ма мене ми се живее у вас. Както едно време… Аз искам да си бъда тук, както тогаз. Колко беше хубаво! Нали, како Стаменке… (Замислено.) Колко беше хубаво…