Читать «Обикновен човек (Драма в четири действия)» онлайн - страница 15

АНИЧКА (по-разпалено). Лъжа е, тате, уверявам те. Аз познавам Саша, аз пиша писмата му, зная плановете му. О, само да знаеш какво мисли той да прави! Те му завиждат, те чувствуват, че той не е като тях. Тате, Саша не е само търговец, не е само банкер, в него има нещо друго, има идеализъм…

БОРОВ. Идеализъм?

АНИЧКА. Да, тате. Ти си бил учител, ти разбираш. Днес Саша… Например днес Саша ми обеща, че ще даде помощ за едно благотворително дружество, за дружеството „Гладно дете“. Той мисли също, говорили сме друг път за това — мисли да уреди трапезария за бедни ученици.

БОРОВ. Трапезария за бедни ученици?

АНИЧКА. Да, тате. И още други работи. Саша не забравя бедните, иска да им помогне. О, Саша… Саша е благороден човек!

БОРОВ. Добре, добре… Добре. Може да е тъй. (Става.) А аз трябва да си ходя. Сега на лозето знаеш ли какво правя? Там, откъм Костакевото лозе, дето брегът се ронеше, там сега нравя укрепителна стена. Сам я работя, аз съм майстора. Та ще трябва да си ходя. Хайде, сбогом!

АНИЧКА. Аз ще дода да те изпратя, тате…

БОРОВ. Няма нужда да ме изпращаш. Стой си ти тук, имаш работа.

АНИЧКА. Поне до трамвая ще дода, тате, близко е…

БОРОВ. Е, ела тогаз.

АНИЧКА (на Рашко). Бай Рашко, излизам да изпратя тате. Ей сега ще се върна.

РАШКО. Добре. На добър час, г-н Боров!

БОРОВ. Благодаря, благодаря. Сбогом! (Излизат. Рашко сяда на бюрото на Струмски, туря очилата си и започва да чете оставения там вестник. Вратата е открехната, влиза тихо Павлина и, като вижда Рашка, обръща се и прави знак на другите да влязат и те. Николачко, г-жа Антонина и Пончев влизат един след друг.)

ПАВЛИНА. Сабахайрусун ей, г-н директоре!

НИКОЛАЧКО и Г-ЖА АНТОНИНА. Добър ден! Добър ден!

РАШКО. А-ха! Вие отде додохте, кой ви пусна! Я гледай! Цялата наша махала!

ПАВЛИНА (оглежда се наоколо).

Г-ЖА АНТОНИНА. Тук ли е директора? Де е директора?

РАШКО. Директора излезе.

ПАВЛИНА. Че ний не го видяхме да излиза. В коридора бяхме, не го видяхме.

РАШКО. О-хо! Колко коридори има. То да е само един…

Г-ЖА АНТОНИНА (сърдито). Значи, може да се излиза и от други врати. Значи, бягат… (На Николачка.) Видя ли, аз не ти ли казах? Работата им не е чиста. Банка, уж банка! Разбра ли ти каква е банка?

НИКОЛАЧКО (клати загрижено глава).

ПАВЛИНА. Бай Рашко, познати сме, приятели сме — нашите сиромашки пари ли трябваше да изядете?

РАШКО. Какво приказваш… Ти луда ли си? (Сърдито.) Слушайте, излезте си! Таквиз приказки аз не мога да слушам тук… в кабинета на директора. Излизайте!

Г-ЖА АНТОНИНА. Чакай, Рашко, не бързай, защо се сърдиш? Не беше ли ти, дето ни заведе при директора? Пак бяхме трима — аз, Павлина, Николачко. Не каза ли директора ти: моята банка дава най-голяма лихва. Ако ми дадете хиляда лева, след шест месеца ще ви ги върна хиляда и петстотин, след година — две. Тъй рече. Нали, Павлино? А, бай Николачко?

ПАВЛИНА и НИКОЛАЧКО (кимат утвърдително).

Г-ЖА АНТОНИНА. И аз дадох осем хиляди лева, Павлина — две, а Николачко?

НИКОЛАЧКО. Петнайсет.

РАШКО. Е, та какво?