Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 7

Дребосъкът скочи от колата и ме сграбчи. Помислих си, че съм загазил. Ала той изглеждаше по-скоро загрижен, отколкото разгневен и ме опипваше, сякаш за да се увери, че не съм пострадал. Почувствах се засрамен. Не от опипването, а от собствената си глупост. Индианецът ме бе предупредил, че тук всички са слепи и глухи, ала аз не му повярвах.

Когато човечецът установи, че с мен всичко е наред, на лицето му се изписа облекчение. Той ми даде да разбера с красноречиви жестове, че не бива да вървя по релсите. Посочи с ръка оградата и полето зад нея. Повтори го няколко пъти, за да се увери, че съм го разбрал правилно, след това ми помогна да се прехвърля. После се пресегна през оградата и ме потупа с усмивка по рамото. Посочи релсите, поклати отрицателно с глава, после посочи към сградите и кимна. Докосна главата ми с ръка и когато аз кимнах в отговор, че съм разбрал, той се усмихна повторно. После се покатери на машината и подкара, като продължаваше да кима с глава в посоката, в която трябваше да се отправя.

Обсъдих със себе си какво да правя по-нататък. Едно от предложенията бе да се върна обратно по пътя край оградата и да продължа към хълмовете. Тези хора очевидно нямаше да приветстват досадното ми присъствие. Съмнявах се, че ще мога да общувам с тях, възможно бе дори да предизвикам негодуванието им. От друга страна, в мен гореше любопитството. Исках да видя как се справят. Все още не вярвах, че всички в тази колония са слепи и глухи. Струваше ви се направо невероятно.

Овчарката душеше панталоните ми. Наведох се към нея, тя се отдръпна и след това предпазливо подуши протегнатата ми ръка. Сбърчи нос, после ме близна. Потупах я по главата и тя припна обратно към стадото.

Аз се насочих към сградите.

* * *

За да върви бизнесът трябват пари.

Никой от учениците нямаше кой знае какви познания в тази област, но библиотеката разполагаше с огромно количество специални книги отпечатани с шрифта на Брайл. Започнаха да четат.

Първото нещо, което правеше впечатление бе, че там където се споменаваха пари, не след дълго се появяваха и адвокатите. Учениците изпратиха писма. От получените отговори се спряха на подходящ адвокат и го наеха.

По това време се намираха в едно училище в Пенсилвания. От първоначалните петстотин випусници на специалните училища бяха останали не повече от седемдесет, другите се бяха върнали при своите близки или бяха намерили друго решение за своите специални проблеми. От тези седемдесет една част имаха къде да отидат, ала не желаеха да отидат там, останалите нямаха почти никакъв избор. Родителите им или бяха умрели, или напълно загубили интерес към тях. Така че, всички тях ги бяха събрали тук, в това училище, докато измислят какво да правят с тях. В края на краищата, първи намериха решението учениците.

В началото на 1980 година, на всеки един от тях бе отпусната годишна стипендия. Но някой изглежда бе решил, че няма да имат нужда от тези пари под грижовното крило на правителството. Изпратиха наетия от тях адвокат в съда. Първия път загубиха, обжалваха и този път спечелиха. Парите бяха изплатени със задна дата, при това с лихва и се превърнаха в една доста значителна сума. Благодариха на адвоката и наеха поземлен агент. Междувременно, продължаваха да четат.