Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 6

Той ме погледна очаквателно. Никога няма да се науча да разговарям с тия лаконични западняци. Все ми се струва, че съставям прекалено дълги изречения. Като ги слушам само как хъмкат и предъвкват половината от думите, чувствам се като мозъчен инвалид.

— Приемат ли гости? — попитах го аз. — Мислех си, че няма да е зле, ако прекарам нощта вътре.

Той отново сви рамене.

— Може би. Всички вътре са глухи и слепи, нали знаеш? — Това изчерпа способността му да разговаря, индианецът пришпори коня и се отдалечи в галоп.

Продължих покрай стената и стигнах да един прашен път, който пресичаше изсъхнало речно корито. Вратата беше дървена, двукрила и зееше широко отворена. Зачудих се, какъв е смисъла от стената, след като са оставили вратата отворена. Тогава забелязах теснолинейните релси които излизаха пред вратата, извиваха в кръг и се събираха отново. Близо до стената имаше разклонение, с дължина няколко ярда.

Спрях се за миг. Не можех да разбера с какво ме привлича това място. Реших, че вероятно са заговорили умората от дългия път и жаждата по домашно приготвена храна. Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта. Хълмовете на запад изглеждаха пусти. Ако можех да видя магистралата, вероятно щях да се отправя към нея и да опитам да продължа на стоп. Вместо това свих и влязох през вратата.

Поех по релсите на теснолинейката. От двете страни на пътя се издигаха дъсчени огради, зад които пасяха овцете. Шотландска овчарка надигна глава и ме проследи с наострени уши, ала не се приближи, когато и подсвирнах.

До постройките имаше около половин миля. Сред тях имаше няколко куполообразни, с прозрачни като на парници стени, останалите имаха стандартен вид. Крилата на две вятърни мелници лениво се поклащаха от вечерния бриз. Лъчите на слънцето блестяха по соларийте на водните контейнери. Това бяха плоски конструкции от стъкло и дърво, изправени над земята така, че да могат да следват слънцето. В момента се бяха издигнали почти вертикално, за да поглъщат падащите косо лъчи на залязващото светило. Наблизо се полюшваха дръвчетата на овощна градина.

Някъде по средата на пътя преминах под един дървен мост. Той се извиваше като дъга, свързвайки източното пасище със западното. Зачудих се, защо просто не са направили врата?

Обърнах поглед напред и видях, че срещу мен идва нещо. Движеше се на колела, съвършено безшумно. Спрях и зачаках.

Беше нещо като миньорско влакче, от онези дето изкарват с тях въглища от мините. Движеше се на акумулатор и толкова тихо, че едва сега го бях забелязал. Някакъв дребосък го управляваше. Намърдал се в предната вагонетка той ревеше с цяло гърло нещо, което едва ли може да се нарече песен.

Приближаваше се все по-близо и по-близо, с около пет мили в час, изправен, изпънал лява ръка встрани, сякаш сигнализира за ляв завой. Внезапно осъзнах какво ще се случи. Той не възнамеряваше да спре. С ръката си докосваше стълбовете на оградата. В последния момент задрапах по дървената стена. Процепът между нея влакчето бе не повече от шест инча. Ръката му докосна крака ми, докато се притисках към оградата и той ненадейно спря.