Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 5

Джон Варли

* * *

Стената беше иззидана от камък и висока около пет фута. Външният и вид беше в драстично противоречие с пейзажа на Ню Мексико, макар да бе построена от естествени материали. Просто тук никой не строеше такива стени. Местните жители предпочитаха телените заграждения и дори паянтовите дървени огради, обичай, който изглежда бе дошъл по тия места от Нова Англия.

Нещо в стената възпираше в мен желанието да я прескоча, въпреки че по време на скитанията бях преминал през не една ограда. Случваше се, разбира се и да си навлека гнева на някой фермер. Най-често просто ми казваха да се разкарам. Но тук беше по-различно. Поех покрай стената. Не можех да видя докъде се простира, но имах достатъчно време за да установя.

Когато се изкачих на близкия хълм, открих че няма да се наложи да вървя много. Точно пред мен стената завиваше под прав ъгъл. Вътре се виждаха някакви постройки. Бяха куполообразни, една от най-предпочитаните архитектурни форми по тия места, заради комбинацията от простота на изпълнението и устойчивост. Край тях пасяха стада овце и крави. Тревата, която хрупаха беше толкова зелена, че ме завладя неудържимото желание да се изтъркалям в нея. Наоколо беше пустош, единствената зеленина, която се виждаше беше тази зад стената. Хората, които живееха тук, вероятно бяха изградили иригационна система чак до Рио Гранде.

Завих зад ъгъла и продължих покрай стената на запад.

Видях човек яхнал кон почти в същия миг, в който той ме съзря. Беше на юг от мен, извън стената, но веднага щом ме видя, той препусна към мен.

Имаше мургаво, простовато лице, покрито с широкопола шапка, носеше изтъркани дънки и кожени ботуши. Навах, по всичко изглеждаше. Не разбирах много от индианци, но знаех, че по тези места обитават навахите.

— Здравей — махнах с ръка, когато спря. Той ме заоглежда отгоре до долу. — Тези земи ваши ли са?

— Земята е на племето — отвърна той. — В наша територия си.

— Не видях никакви табели.

Той сви рамене.

— Не го взимай толкова навътре, приятел. Не ми приличаш на конекрадец — той се ухили. Имаше едри, пожълтели от тютюна зъби. — На открито ли ще прекараш нощта?

— Да. Докъде се простира племенната земя? Може би до довечера ще я напусна.

Той бавно поклати глава.

— Не-е. Не по-рано от утре сутринта. Няма значение. Внимавай, като палиш огън, нали? — той се ухили повторно и обърна коня.

— Хей, какво е това място? — посочих стената. Индианецът дръпна рязко юздите, конят се завъртя и вдигна прах с копитата.

— Защо питаш? — гледаше ме подозрително.

— Знам ли. Просто от любопитство. Не ми прилича на местата, из които се скитах доскоро. Тази стена…

— Проклета стена — озъби се индианецът. После повдигна рамене. Мислих, че е приключил с приказките. Но той продължи:

— Тия хора, ние тук си отваряме очите с тях, ясно? Много-много не им се бъркаме в работата. Ама и на тях не им е леко.