Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 29

Решението дойде отвън.

Всъщност, то бе в пряка връзка с икономическата ситуация извън стените на комуната. Всички тук я следяха отблизо. Те осъзнаваха, че дълбоката изолация и игнорирането на чуждите проблеми е нож с две остриета и затова следяха внимателно анализите в Брайловото издание на „Ню Йорк таймз“. Един път месечно включваха и телевизора и децата им превеждаха по-интересните новини.

Така научих, че не-депресията постепенно се превръща в значително по-беззъбата инфлационна спирала. Разкриваха се нови работни места, парите отново завъртаха света. Мисля, че това бе основната причина, благодарение на която не след дълго се озовах отново навън.

Истинската причина обаче, бе много по-сложна. Свързана е с обелването на поредната люспа на стенографския език и на слоя, който лежеше под нея.

Езика на ръцете бях овладял само след няколко урока. След това научих за стенографския език и за езика на тялото и за това, колко трудно е да бъдат научени. След пет месеца упорит труд бях достигнал нивото на пет-шест годишно дете в стенографския език. Ако разполагах с още време, вероятно щях да го усвоя напълно. Не беше така обаче с езика на тялото. Там напредвах много по-трудно. Това е променлив и строго зависим от междуличностните взаимоотношения език, върху който също така оказват въздействие времето, настроението, характера. Но това не ме отчайваше.

След това научих за Докосването. Това е вероятно най-точната дума за това понятие. Как те наричаха тази четвърта степен на езика зависеше от най-различни фактори, за които ще спомена по-нататък.

За пръв път осъзнах, че има нещо такова, когато се срещнах с Джанет Рейли. Вече знаех цялата история на комуната и бях добре осведомен за водещата и роля в главните събития. Познавах всички в колонията, но дълго време не можах да я открия. Всъщност, хората тук за мен носеха имена като Белязаната, Тази-на-която-и-липсва-един-преден-зъб, или пък Мъжът с посивелите коси. Това бяха стенографски наименования, които им бях дал самият аз и останалите бяха възприели като нещо естествено. Тук в комуната, предишните имена бяха отдавна забравени. За тях те нямаха никакво значение, нищо не им казваха, нищо не означаваха.

В началото просто смятах, че докато не понауча езика излишно ще е да задавам каквито и да било въпроси за Джанет Рейли. После забелязах, че съвсем преднамерено избягват да говорят по този въпрос. Когато осъзнах причината и се убедих в правотата им, престанах да мисля за това. Името Джанет Рейли описваше онова, което тя е била там навън, но нека да не забравяме за желанието и вътре всички да са равни, да няма хора с особен статус. Тя се сляла с групата и изчезнала. Не искала да бъде открита. Много добре.

Но докато все още се ровех в този проблем, осъзнах че нито един член на комуната не се отличава с някакво по-особено име. Тоест, Розка например, има най-малко сто и петдесет имена, по едно от всеки член на комуната. Всяко едно от тези имена съдържаше съответен подтекст, в който бе отразена историята на личните и взаимоотношения със съответната особа. Моите простовати имена, основани на физични характеристики бяха възприети като инфантилните названия използвани от най-малките. Децата, които все още не бяха надникнали под най-външните слоеве, не владееха умението да наричат околните с имена, които да говорят за тях, техния живот, връзките им с останалите.