Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 27

Розка също се разсмя. За моя изненада, смеех се и аз. Смях се докато ме заболяха лицето и страните, не се бях смял така диво от времето, когато пушех „трева“.

И това беше ¤¤¤-не.

* * *

Виждам, че колкото и да се мъча, не мога да нарисувам нещо повече от една повърхностна картина на комуната. Има доста неща, за които не бих искал да правите прибързани заключения.

Дрехите, например. Повечето от тях, почти през цялото време носеха по нещо. Розка изглежда бе единствената, която проявяваше упорита неприязън към тях. Никога не носеше нищо.

Панталоните тук изглежда не бяха на мода. Дрехите бяха свободни — дълги ризи, рокли, наметала. Повечето мъже носеха облекла, които по-скоро биха могли да бъдат наречени женски. Намираха ги за по-удобни. Ръкавите нерядко бяха раздърпани от дългата употреба, платът — захабен от често пране. Тук-там се срещаха японски копринени халати, с ръчно бродирани изображения на дракони на гърба.

Освен това, пропуснах да спомена хомосексуализма. Сигурно защото първите ми по-дълбоки връзки в комуната бяха с жени — Розка и Белязаната. А и не знаех как да ви го представя. Просто тук не се забелязваше никаква разлика в отношението между мъже и жени.

Не мисля, че жителите на комуната са бисексуални, освен може би от научна гледна точка. Нещата са много по-дълбоки. За тях концепцията за хомосексуалното табу би била като вятър в ушите. Едно от първите неща, които научават е да не правят разлика между хомо– и хетеросексуализма — и двете за тях са само начин за общуване — пълно общуване. Най-точно би било, ако ги наречем пансексуални; те не можеха да отделят секса от общия фон на живота. Не бих казал, че в стенографския език въобще съществува дума, която да е адекватна на думата в английския за секс. Съществуваха безкрайни варианти на понятията за мъж и жена, за физически контакт между половете, които по никакъв начин не биха могли да бъдат пресъздадени с прости думи и които разкриваха неподозирани аспекти за контактите между хората.

Има и един друг въпрос, на който все още не съм намерил отговор. Става дума за самата комуна, за необходимостта да съществува по такъв начин. Чудя се, как ли би изглеждало всичко, ако бяха възприели нашите обичаи и привички.

Не бих казал, че животът тук е една безгрижна идилия. Вече ви разказах за нашествието и масовите изнасилвания. Това можеше да се повтори, като се има предвид подивелите банди, които върлуваха из градовете. Един малък излет на група яхнали мотоциклети юначаги би изтрил това място от лицето на земята.

Като прибавим към това и проблемите със закона. Поне веднъж в годината, в комуната се появяваха агенти от социалното, изпълнени с човеколюбивото намерение да отведат децата. Винаги имаха зад гърба си готови обвинения от рода на блудство с малолетни или съпричастност към ръста на детската престъпност. Досега не бяха успели, но някой ден — кой знае?