Читать «Бисерът» онлайн - страница 40

Ако в тази местност имаше изобщо някаква вода, тя щеше да бъде там, където той виждаше въпреки голямото разстояние слаба зеленина. И ако в гладката камениста планинска верига се намираше някакъв проход, трябваше да го търсят пак там, в тази дълбока клисура. Такова намерение бе опасно, защото следотърсачите също щяха да се сетят за това, но празното шише за вода бе по-силно от предпазливостта. И тъй като слънцето бе вече ниско, Кино и Хуана с изтощени сили се закатериха по стръмния склон към клисурата.

Високо в сивите каменисти планини, под една намръщена чука, бълбукаше из една цепнатина в скалите малко поточе. То черпеше водите си през лятото от запазилия се на сянка сняг и от време на време съвсем пресъхваше; течеше по голи скали и по дъно, застлано със сухи водорасли. Поточето все пак пресъхваше рядко и обикновено течеше със слаба струйка — студено, бистро и прекрасно. След обилни дъждове то се превръщаше в пълноводен поток и с грохот плискаше пенливите си води надолу по планинската клисура. Но през по-голямата част от годината се точеше като слаба нишка.

Образуваше бълбукащо вирче, падаше от него от хиляда стъпки височина в друго вирче, а то, като прелееше, падаше в трето и така все надолу и надолу, докато достигнеше каменистата местност в подножието на планините, където изчезваше напълно. Всъщност нямаше какво да изчезне, защото всеки път, когато поточето падаше от някой ръб, жадният въздух го поглъщаше, а от пръските му около вирчетата се хранеше сухата растителност. Животните идваха тук от цели мили да пият от малките вирчета: диви овци, елени, пуми, еноти и мишки — всички те идваха да пият вода. Птичките, които прекарваха деня сред храстите, привечер долитаха при малките вирчета, подобни на стъпала по планинската клисура. Край тънката струя на поточето, където се бе събрала достатъчно пръст, за да държи корени, растяха групи растения — диви лози, ниски палми, венерини коси, хибискуси и висока степна трева с пухчета по стъблата, издигащи се над острите листа. Във вирчетата живееха жаби и бръмбари плувци, водни червеи пълзяха по дъната им. Тук, при тези малко на брой плитки вирчета, идваха всички, които обичаха водата. Дивите котки ловяха тук плячката си, разпръскваха наоколо перушина и лочеха вода с окървавените си муцуни.

Благодарение на водата тези малки вирчета бяха и места на живот, и места на смърт.

Най-ниският праг, където поточето се събираше, след като падаше от хиляда стъпки и изчезваше в каменистата пустиня, беше малка площадка от камък и пясък. В това вирче се стичаше тънка струйка вода, но тя бе достатъчна, за да го напълни и да поддържа зеленината на папратите свежа — те растяха в подножието на скалата, диви лози пълзяха по каменистия склон и най-различни малки растения се бяха приютили тук. От прииждането на водите на поточето се беше образувал малък пясъчен бряг, който ограждаше вирчето и в чийто влажен пясък растеше яркозеленият воден пореч. Брегът беше изпорязан, изподраскан и изпотъпкан от краката на животните, които идваха да пият и да ловят плячката си.