Читать «Бисерът» онлайн - страница 33

— Не плачи, Аполония. Нищо ни няма.

— Как попаднахте тук? — попита тя.

— Не питай — отвърна Кино. — Върви сега при Хуан Томас и го доведи тук, но не казвай на никой друг. Това е важно за нас, Аполония.

Тя застана неподвижна, с безпомощно отпуснати ръце, а после каза:

— Добре, девере мой.

След малко тя се върна с Хуан Томас. Той запали свещ, приближи се до тях в ъгъла и рече:

— Аполония, иди до вратата и не пускай никого да влиза. — Хуан Томас бе по-старият брат и имаше авторитет. — Разказвай сега, братко — рече той.

— Нападнаха ме в мрака — каза Кино. — В схватката убих един човек.

— Кого? — попита бързо Хуан Томас.

— Не зная. Всичко тънеше в мрак, всичко бе неясно.

— Това е заради бисера — рече Хуан Томас. — Дяволът е влязъл в този бисер. Трябваше да го продадеш и с него щеше да си отиде и дяволът. Навярно все още можеш да го продадеш и да си купиш мир.

А Кино отвърна:

— О, братко, нанесена ми е обида, която е по-силна от любовта ми към живота. Кануто ми на брега е пробито, домът ми изгоря, а в храстите лежи убит човек. Лишен съм от всякаква възможност за бягство. Трябва да ни скриеш, братко.

И Кино, който гледаше втренчено, видя в очите на брат си дълбоко съжаление и помисли, че ще му откажат.

— Не за дълго — побърза да каже той. — Само за един ден и една нощ. Сетне ние ще тръгнем.

— Ще ви скрия — рече Хуан Томас.

— Не искам да ти навлека беда — продължи Кино. — Зная, че съм като прокажен. Утре вечер ще си отида и ти ще бъдеш в безопасност.

— Ще те запазя — отвърна Хуан Томас и извика: — Аполония, затвори вратата. Не казвай нито дума, че Кино е тук.

Кино и Хуана седяха мълчаливо целия ден в мрака на колибата и чуваха как съседите говорят за тях. През стените на колибата те гледаха как съседите се ровят в пепелта да търсят костите им. Свили се вътре, те чуха с какъв ужас всички обсъждат новината за пробитата лодка.

Хуан Томас отиде сред хората да разсее подозренията им и да им разкаже какво мисли, че се е случило с Кино, Хуана и детето им. На едного той рече: „Смятам, че са тръгнали на юг край брега, за да се избавят от злото, което ги сполетя.“ А на другиго: „Кино ще се движи все покрай морето. Може би е намерил друга лодка“, и добави:

— Аполония е убита от скръб.

Същия ден излезе силен вятър; той плискаше водите на Залива, късаше водораслите и бурените край брега, стенеше в покривите на колибите и нито една лодка в морето не би могла да се спаси. Тогава Хуан Томас каза на съседите:

— Кино е загинал. Ако-е излязъл в морето, досега се е удавил.

След всеки разговор със съседите Хуан Томас се връщаше с някаква взета на заем веш. Той донесе малка плетена сламена торба с червен фасул и кратуна с ориз.

Зае чаша сушени чушки и буца сол, донесе и един голям работен нож — дълъг осемнадесет инча тежък и подобен на малка брадва, — който можеше да служи едновременно и за инструмент, и за оръжие. Когато Кино видя ножа, очите му блеснаха, той погали острието и опита с палец резеца.

Вятърът виеше над Залива и от него водата бе побеляла, манговите дървета се мятаха като подплашен добитък, дребен пясък от крайбрежието се вдигна във въздуха и надвисна като задушлив облак, над морето. Вятърът гонеше облаците, чистеше небето и трупаше купчини пясък из цялата околност като сняг. Когато се свечери, Хуан Томас говори дълго с брат си.