Читать «Бисерът» онлайн - страница 31

Кино бавно се раздвижи, ръцете и краката му замърдаха като краката на смазана буболечка, а от устата му излезе хриплива, неясна реч. В миг Хуана разбра, че предишният й живот е безвъзвратно изгубен. Убитият на пътеката и ножът на Кино, потънал в кръв, я убедиха в това. През цялото време Хуана се бе опитвала да спаси нещо от предишното спокойствие, от времето, преди да намерят бисера. Но сега всичко бе загубено и не можеше да се върне. Знаейки това, Хуана веднага се прости с миналото. Оставаше им само да се спасяват.

Сега болката и изнемогата я напуснаха. Тя бързо повлече убития по пътеката и го скри в храстите. Отиде при Кино и накваси лицето му с мократа си пола. Съзнанието на Кино почна бавно да се възвръща и той простена:

— Те ми взеха бисера! Аз го изгубих! Всичко свърши! Бисерът пропадна!

Хуана почна да го успокоява, както би сторила с някое болно дете.

— Мълчи! — каза тя. — Ето го твоя бисер! Намерих го на пътеката. Чуваш ли ме? Ето го твоя бисер! Разбираш ли? Ти си убил човек. Трябва да бягаме. Те ще дойдат за нас, разбираш ли? Трябва да се махаме, преди да се е разсъмнало.

— Нападнаха ме — изрече Кино с мъка. — Извърших убийство, за да спася живота си.

— Спомняш ли си вчерашния ден? — попита Хуана. — Мислиш ли, че това ще има някакво значение? Спомняш ли си онези хора от града? Смяташ ли, че това обяснение ще ти помогне?

Кино пое дълбоко въздух и превъзмогна слабостта си.

— Не — каза той. — Ти си права.

И волята му укрепна и той отново стана мъж.

— Върви в нашата колиба и донеси Койотито — рече той, — донеси и всичката царевица, която имаме. Аз ще тласна кануто във водата и ще потеглим.

Кино извади ножа си и тръгна надолу към брега. Препъвайки се в камъните, той стигна до своето кану. И когато луната отново се показа, той видя, че в дъното на лодката е пробита голяма дупка. Изпита парлива болка, която му вля нова сила. Над семейството му се спусна мрак, злият напев изпълни нощта — той витаеше над манговите дървета, пищеше в биенето на вълните. Кануто на дядото на Кино, намазвано всяка година с особено вещество, бе с пробито дъно. Това беше нечувана злина. Да убиеш човек не беше такова зло, както да убиеш лодка. Защото лодката няма синове, тя не може да се защити и раната й не може да заздравее. В гнева на Кино имаше печал, но последното злодейство го накара да напрегне цялото си същество. Сега той беше животно — щеше да се крие, да напада и да живее, само за да спаси себе си и своето семейство. Кино вече не усещаше болката в главата си. С едри крачки той забърза нагоре през храстите към колибата си, без да се сети да вземе някое от канутата на съседите. Тази мисъл никога не му дойде на ума, както никога не би помислил да повреди лодка.