Читать «Бисерът» онлайн - страница 20

— Нищо ми няма. Сянката си отиде.

Кино пипнешком се върна до рогозката. Хуана вече шеташе край огъня. Тя изрови един въглен от пепелта, накъса дребни парчета царевична шума, хвърли ги в огнището и разпали малкия огън, чиято бледа светлина заигра в колибата. След това Хуана измъкна от едно тайно място парченце осветена свещ, запали я от огъня и я сложи на един от камъните на огнището. Тя вършеше всичко това бързо и през цялото време си тананикаше. После натопи края на шала си във вода и изтри кръвта от наранената глава на Кино. „Дребна работа“ — каза Кино, но очите и гласът му бяха сурови и студени и черна ненавист се надигаше в душата му.

Сега напрежението, което растеше в Хуана, избликна и устните й се изтъниха.

— Това нещо ни носи зло — извика с твърд глас тя. — Този бисер е като грях! Той ще ни погуби. — Гласът й звучеше пискливо. — Хвърли го, Кино! Да го строшим с камъните на огнището! Да го заровим и да забравим мястото! Да го хвърлим обратно в морето! Той ни донесе зло. Кино, съпруже, той ще ни погуби! — На светлината на огъня устните и очите й издаваха страха й.

Но лицето на Кино беше твърдо и умът и волята му — също твърди.

— Това е единствената ни възможност — каза той. — Нашият син трябва да учи в училище. Той трябва да счупи гърнето, чиито пленници сме ние.

— Бисерът ще погуби всички нас! — извика Хуана. — Дори нашия син!

— Мълчи! — каза Кино. — Не говори повече! Утре сутринта Ще продадем бисера и тогава злото ще си отиде и ще остане само доброто. Сега мълчи, жено!

Черните му очи гледаха сърдито малкия огън и за пръв път той осъзна, че ножът е още в ръцете му, вдигна острието му, погледна го и видя тънка ивица кръв по стоманата. За миг Кино сякаш се поколеба дали да изтрие острието о панталоните си, но след това заби ножа в земята и така го изчисти.

Петлите закукуригаха някъде далеч, въздухът се постопли, скоро щеше да се съмне. Утринният вятър бърчеше водата в устието и шепнеше в листата на манговите дървета, а малките вълни припряно се биеха о каменистия бряг. Кино вдигна рогозката, изкопа бисера, сложи го пред себе си и го загледа.

Красотата на бисера, който проблясваше и сияеше на светлината на малката свещ, поразяваше ума му. Бисерът бе тъй хубав, тъй нежен и от него долиташе напевът му — напев, изпълнен с обещания и наслада, гаранция за бъдещето, за удобство, за сигурност. Топлото му излъчване беше като компрес срещу болестите и опора срещу обидите. Бисерът затваряше вратите пред глада. Като го гледаха, очите на Кино станаха по-нежни, а лицето му се успокои. Той виждаше малкото отражение на свещта върху нежната повърхност на бисера и чу отново в ушите си приятния напев на подводното царство, музиката на разсеяната зелена светлина на морското дъно. Хуана, поглеждайки тайно към мъжа си, видя как той се усмихва. И тъй като те бяха в известен смисъл едно същество и една цел, Хуана също се усмихна.

И започнаха този ден с надежда.

IV

Чуден е начинът, по който малкият град следи и самия себе си, и всичките си жители. Ако всеки мъж, жена, голямо или малко дете постъпва според установения ред и се придържа към него, не нарушава обичаите, не се различава от никого, не прави опити да излезе от установените рамки, не страда от никаква болест и не заплашва с нищо спокойствието и душевния мир на града или пък равномерния ход на живота в него, тогава този жител може да изчезне и никой да не чуе повече нищо за него. Но щом някой се отклони от обичайния начин на мислене или от установения и изпитан ред, нервите на града затрептяват трескаво и съобщението почва да се предава по цялата му мрежа. И тогава всеки човек се свързва с цялото — с града.